— Мирча! — Луис-Цезар не направи опит да го докосне, но гласът му проряза бурята подобно на вряла вода през снежна преспа. — Моля те, знаеш каква е ситуацията… има други начини да се разправим с него.
Вятърът бавно стихна и аз открих, че треперя поради притока на адреналин. Изправих треперещите си крака и се придвижих до мястото, където Приткин все още беше притиснат до стената от силата на Мирча, въпреки че изглежда вече нямаше опасност да бъде хвърлен през нея. Няколко ручейчета кръв се стичаха по лицето ми към яката на робата, но аз не им обърнах внимание. В сравнение с Томас се бях отървала учудващо леко. Доста очуканата версия на предишния ми съквартирант претърсваше Приткин за оръжия. Китката на Томас бе започнала да заздравява, сухожилията и връзките се формираха пред очите ми, но лицето му бе купчина попарена плът и изглежда само едното му око функционираше. Побиха ме тръпки от изражението му, което ясно показваше, че единствената причина, поради която мага все още не беше мъртъв, бе тази, че Томас все още не бе измислил от кой метод на екзекуция би го заболяло най-много.
Погледнах към Мирча, чието лице вече не бе благо. Мъжът, когото познавах, винаги е бил уравновесен, почти нежен, разказваше заплетени истории и ужасни вицове, обичаше да се изтупва и нямаше нищо против да играе безкрайно на шах с единайсетгодишно момиче. Аз не бях толкова наивна, колкото Приткин — винаги съм знаела, че истината е по-сложна. Мирча бе израснал в двор, където убийствата и жестокостта бяха ежедневие, където собственият му баща бе изтъргувал двама от собствените си синове за договор, който не е имал намерение да спази, и където той самият е бил измъчван, в резултат на което би умрял в ужасни мъки, ако циганката не била стигнала до него първа. Подобни неща не могат да породят в такава личност особено състрадание. И въпреки всичко, в него имаше и по-нежна страна, нали? Честно казано, не знаех повече.
Никога като дете не съм чувствала какъвто и да е вид заплаха от него. Той беше спокойният, мил Мирча със смеещи се кафяви очи, които леко се набръчкваха в ъглите. Беше трудно да открия онзи мъж в този, който виждах пред себе си. Дали този ужасяващ аспект винаги е бил там, къкрещ под повърхността, и аз съм била прекалено сляпа, за да го забележа? Виждах го сега и това беше проблем. Колкото и да не харесвах Приткин, не го исках мъртъв. Той може би беше — това може би бе по-вероятно — луд, но се нуждаех от него, за да ми обясни какво се случва с мен или да ме свърже с някой, който би могъл да го направи. Не познавах друг, когото можех да попитам.
— Не го убивай, Мирча.
— Нямаме намерение да го убиваме, мадмоазел — отговори Луис-Цезар, въпреки че не изпусна от поглед Мирча.
Томас беше приключил със събирането на оръжията на Приткин или поне това можех да видя. Имах чувството, че много от тях все още бяха достъпни за мага и новата ми гривна изглежда беше съгласна. Тя се затопли на китката ми, като я почувствах по-тежка, отколкото преди няколко минути. С удоволствие бих я свалила, започваха да ме побиват тръпки от нея, но сега не му беше времето.
— От тази нощ ние сме във война с Тъмния кръг; нямаме желание да се бием и със Сребърния.
— Внимавай — каза Рейф зад мен. — Убеди се, че е напълно обезоръжен.
— Той е маг-воин — каза Мирча решително. — Никога не е обезоръжен.
— Докато не е мъртъв — добави Томас и аз забелязах, че все още стискаше борещ се нож в здравата си ръка. Той се движеше като светкавица, предполагам, че му допадаше иронията да убие Приткин със собственото му оръжие, но Луис-Цезар бе с една стотна по-бърз. Ръката му хвана китката на Томас на косъм от гърдите на Приткин.
— Томас! Няма да ти позволя да започнеш война!
— Ако подслоните това нещо — заплю ме Приткин въпреки всичко, — вие ще сте във война с нас независимо дали го искате или не. Бях изпратен тук, за да разбера какво представлява тя и да се справя с нея, ако представлява заплаха. Очаквах да намеря само една Касандра, паднала пророчица, но това е много по-лошо, отколкото очаквах. А това, което знам аз, го знае и Кръгът. Ако аз не успея да я убия, очаквайте няколко, стотици други да ме заместят. — Той ме погледна и ако погледът можеше да убива, той би спестил неприятностите на Кръга си. — Бил съм се веднъж с подобно нещо. Знам какво могат да правят и няма да я оставя жива.
Той се опита да ме нападне отново, но всичко, което постигна, беше, че почти се задуши, тъй като невидимата хватка на Мирча наподобяваше стоманена ръкавица. Това беше странно, защото изражението на Мирча отново бе станало спокойно. Погледът в очите му вече не бе нищо друго, освен живо заинтересован, бузите му бяха с нормалния си цвят и една лека усмивка бе изкривила устните му. Буйният му гняв вече не можеше да се види никъде. Потръпнах. Подобни умения ме притесняваха. Отново обърнах вниманието си към мага и внезапно ми проблесна, че единственият човек, за когото бях сигурна, че не ме е мамил, беше този, който току-що се бе опитал да ме убие. Супер.