Приткин го пренебрегна, а погледът му беше още върху мен, сякаш се притесняваше повече от това, което можех да направя аз, отколкото от пълната с вампири стая. Очевидно беше, че той не е прекарал достатъчно дълго време с тях, за да може да усети разликите. Луис-Цезар беше казал само, че няма да го убият — това обаче все още оставяше много други възможности. Бих се притеснила, но Приткин беше толкова зает да ми хвърля кръвнишки погледи, че той едва забеляза, когато няколко капки от безцветната течност бяха поръсени по кожата му. Всички наблюдавахме, сякаш очаквахме, че ръката му ще почне да се топи, но нищо не се случи. Луис-Цезар се протегна към мен, но Томас сграбчи китката му.
Очите на французина проблеснаха остро.
— Внимавай, Томас — каза той меко. — Този път не си обсебен.
Томас игнорира предупреждението.
— Това може да е отрова — може да е взел антидота или просто да е съгласен да умре с нея. Няма да позволя да бъде наранена.
— Аз ще поема отговорността пред Консула, ако нещо се случи.
— Не ми пука за Консула.
— Тогава по-добре да се притесняваш от мен.
Два потока блещукаща енергия започнаха да се сформират, достатъчни, за да пратят тръпки по ръката ми и гривната затанцува по кожата ми.
— Достатъчно!
Мирча махна с ръка и енергията в стаята намаля значително. Той издърпа шишенцето от ръката на французина и внимателно го помириса.
— Вода, Томас — това е просто вода и нищо друго.
Той ми го подаде и аз го взех преди Томас да почне да спори отново. Вярвах на Мирча и освен това нито стражът, нито гривната реагираха на него.
— Всичко е наред.
— Не! — Томас се протегна за шишето, но Луис-Цезар отблъсна ръката му.
Погледнах Приткин, който ме гледаше алчно.
— До дъно.
Изпих цялото нещо. Както и Мирча беше казал, това беше просто вода, макар и леко застояла. Приткин се беше втренчил в мен, сякаш очаквайки от ушите ми да започнат да излизат струйки дим или нещо подобно.
— Доволен? Или искаш да окачиш няколко кръста около врата ми?
— Какво си ти? — прошепна той.
Върнах се отново до креслото си, но то беше покрито с прах от тухлите, така че вместо това се отправих към кушетката. Прозорецът беше разбит, тъй като Мирча беше хвърлил гранатата през него, така че първо трябваше да махна останките стъкло от нея. По-добре Приткин да можеше да ми даде някои отговори, защото наистина ми лазеше по нервите.
— Уморена, схваната и отегчена до смърт от теб — казах му аз честно.
Мирча се засмя.
— Не си се променила, dulceata.
Приткин ме зяпаше и част от ужасната ярост по лицето му избледня.
— Не разбирам. Ти не можеш да пиеш светена вода и да не реагираш, ако си някакъв вид демон. Но не може да си човек и да правиш това, което видях.
Мирча седна на дивана, след като внимателно го почисти с кърпичката си. Той вдигна един от голите ми крака и го загали лениво. Внезапно се почувствах много по-добре.
— Трябваше да се науча, маг Приткин, никога да не казвам никога на вселената.
Той ме погледна и изражението му беше огорчено.
— Ще се радваме, ако ни осветлиш малко по въпроса.
Луис-Цезар ме гледаше нетърпеливо и аз кимнах.
— Да, знам. Ако всички спрат да се опитват да ме убият за минута, ще ви разкажа за Франсоаз или поне, доколкото мога.
Бързо обясних за второто си пътешествие, възможно най-подробно, доколкото можех да си спомня, без да споменавам, че най-вероятно вещица от 17-ти век се разхождаше във Вегас. Не исках затвора ми, ако се озовях някога в такъв, да бъде изолаторът.
— Това е приблизително същото, което Томас каза — изкоментира Луис-Цезар, когато приключих с разказа си. — Но аз не си го спомням по този начин.
— Което ни дава три възможности. — Мирча ги показа на пръстите си. — Че Томас и Касандра ни лъжат без видима причина, че са халюцинирали по едно и също време за едно и също нещо или че ни казват истината. Не подушвам лъжа в думите на никой от двамата. — Той погледна Луис-Цезар, който кимна. — И трябва ли да отбележа абсурдността за двойна халюцинация с такива детайли за ситуация, която няма откъде да познават, освен ако не са били там?