— Успокой се, Кайл. Няма да предложа услугите си на твоя съперник. Нямам интерес да бъда в центъра на тази вражда. Просто искам да се оттегля. Доколкото схващам, колкото по-бързо стане това, толкова по-добре.
Кайл се взря в лицето й и неохотно пусна ръката й.
— Беки, продай ми земята и между нас няма да има проблеми — подкани я той със сурова деликатност. — Когато сложим край на това, ще видиш, че нашите отношения нямат нищо общо с него. Ще те желая толкова неудържимо, колкото и сега. Между нас нищо няма да се промени.
Тя можеше само да се възхищава на това докъде може да стигне наглостта му.
— Не искаш много, нали?
— Само доверието ти.
— А аз какво ще получа?
Той се намръщи.
— Всичко, което имаше досега. Отношенията ни ще станат такива, каквито бяха до днес сутринта.
— Не ми е приятно да ти го кажа, Кайл, но ми се струва, че отношенията ни никога няма да бъдат такива, каквито бяха досега. Случиха се прекалено много неща. Аз искам повече, отколкото ти можеш да ми дадеш. Вече съм наясно.
— По дяволите, госпожо. Какво искаш от мен?
Гласът му беше груб.
— Любов, всеотдайност, открити отношения, това е.
— Казах ти, Беки. Вече съм ти дал повече, отколкото, на която и да е друга жена.
— Повече, отколкото си дал на бившата си съпруга или на онази Дарла, за която някога си бил сгоден?
— Остави на мира бившата ми съпруга и бившата ми годеница.
— Че защо? Ти твърдиш, че си ми дал повече, отколкото, на която и да е друга жена, но ти си им дал брачни халки. Това е повече, отколкото получих аз. Довиждане, Кайл.
Ребека само веднъж погледна смаяното изражение на Кайл и се промъкна покрай него. Беше много болезнено да се взира повече в съсипаното му лице. Тя вече страдаше толкова много, че й идваше да заплаче. С огромно усилие на волята успя да извлачи тежкия куфар по коридора, после до асансьора и до гаража, където беше колата й.
Тя усещаше, че Кайл мълчаливо следва всяка нейна стъпка. Той не предложи да й помогне за тежкия куфар, но и не направи усилие да я спре, когато тя седна зад кормилото на колата си. Просто стоеше на входа на коридора при ескалатора с ръце в джобове и гледаше как завърта ключа в стартера.
Ребека го зърна за последно в огледалото за обратно виждане. Лицето му бе добило неразбираемото изражение на човек, свикнал да бъде сам. Човек, който дълбоко в себе си не бе очаквал самотата да му се размине.
По време на съвместния им живот имаше моменти, в които той не изглеждаше толкова отчужден и самотен. Имаше моменти, в които Кайл приличаше на мъж, който се влюбва. Ребека си каза, че сигурно се бе заблудила.
На три преки от блока на Кайл Ребека спря на паркинга на универсалния магазин и се разплака от все сърце.
Глава 5
Настъпи един от онези прекрасни летни дни, с които се славеха Скалистите планини. Въздухът беше кристалночист, слънцето ослепително блестеше на далечните снежни върхове. Дърветата стигаха чак до серпантината на магистралата.
Ребека нямаше настроение за великолепните гледки. Тя беше решила да стигне там, за където бе тръгнала — в едно градче, сгушено в планината. Оттам, бе й казал адвокатът, имаше съвсем малко път до Долината на хармонията. Ключовете от къщата, в която Алис Корк бе живяла толкова много години, бяха на дъното на чантичката й.
Ребека не си направи труда да се обади на Тереза, за да й каже, че този ден ще отсъства от работа. Реши, че Кайл може да се справи с този проблем. Щеше да й бъде интересно да види как Кайл й обяснява, че изобщо не знае къде е Ребека. В края на краищата, всички от компанията много добре знаеха за неотдавнашната промяна в битието на шефа.
Но, познавайки Кайл, Ребека реши, че той може би изобщо няма и да направи опит да се извини за това, че неговият главен секретар — в случая любимата, с която живееше, отсъства. И никой нямаше да посмее директно да го попита. Щяха да плъзнат слухове. А служителите в компанията бяха твърде лоялни към Ребека, така че клюката щеше да се обърне срещу Кайл.
Тази мисъл донесе известно удовлетворение на Ребека. Тя все още се мъчеше да превъзмогне раната, която Кайл й бе нанесъл. Не изпитваше съчувствие към мъжа, който й бе причинил това. Макар че вероятно на Кайл изобщо нямаше да му пука, ако ще и целият персонал да се нахвърли върху него. Такива дреболии не тревожеха Стокбридж.
Но от ума й не излизаше мрачният и вглъбен вид на Кайл. Колкото и усилено да се опитваше да го прогони, отчужденото му и затворено в себе си изражение я преследваше.
Струваше й се, че известно време Кайл сякаш излизаше от мрака, който го обгръщаше. Но събитията от предишния ден доказаха, че винаги е бил забулен в него.