Беше се нарекъл двукратен неудачник. Ребека смаяна поклати глава. Нищо чудно, че изобщо не бе споменал за брака си. Може би е искал да се ожени, за да се добере до земята — също както са направили баща му и дядо му, но взимайки си поука, може би беше решил, че е по-добре само да прелъсти жената, вместо да й направи предложение.
Освен това, помисли си с горчивина Ребека, много по-лесно беше да се прекрати едно съжителство, отколкото узаконена връзка. Може би Кайл се беше уморил да разваля бракове и годежи. Вече имаше твърде богат опит в това отношение.
Ребека се укоряваше заради мъчителната несигурност, която изпитваше след последната сцена в жилището на Кайл. Той бе поискал нейното доверие, но нямаше това право — помисли си тя. Какво бе предложил срещу любовта и доверието, които вече му бе дала?
Кайл добре бе запазил тайните си. Ребека се чудеше колко ли още щеше да крие за Долината на хармонията и за нейната роля във враждата, която продължаваше вече три поколения. Кайл трябва да е знаел, че не му остава много време. И въпреки това нищо не й каза до момента, в който писмото на адвоката не стигна до бюрото й.
Това не бе присъщо за Кайл — помисли си Ребека. Той беше човек на действието.
Сякаш нямаше желание да се справя със ситуацията, която сам бе създал. Сякаш стискаше палци и чакаше късметът да му падне от небето. Той се надяваше щастието да дойде от само себе си, а не всичко да се провали с гръм и трясък.
Беше казал, че родът Стокбридж е известен с късмета си.
В някои области.
Ребека можеше да повярва, че на рода Стокбридж му вървеше в бизнеса, макар че според нея късметът им в тази област се дължеше на известна агресивна самонадеяност, на схватливост и на инстинктивна проницателност. Това бе късмет на бандита.
Тя имаше право, когато още в началото реши, че Стокбридж беше роден в неподходящо време. Повече му подхождаше беззаконието от миналото, когато мъжете сами са си създавали нормите в тази пустош в Колорадо.
Ребека пристигна бързо. Градчето, което адвокатът беше записал на бележката с инструкциите, едва ли беше необходимо да бъде с табелка. В него имаше няколко бензиностанции, кафене, магазин за хранителни стоки, кръчма и малък мотел.
Ребека реши, че изборът й е съвсем малък. Тя се настани в хотела и се зарадва, че има късмет. Ако там нямаше свободни стаи, щеше да се наложи да отиде с колата до съседния град, който не беше чак токова близо.
Стаята беше облицована с ламперия, приличаща на дърво, която още повече смаляваше и без това недостатъчно голямото пространство. Но всички инсталации работеха и леглото не бе толкова на буци, колкото можеше да бъде при тези обстоятелства. Ребека извади дрехите си от куфара и излезе да потърси да хапне някъде.
Тя си помисли, че разполага с цял следобед, за да открие Долината на хармонията. Сега, когато беше близо до целта си, вече не се стремеше чак толкова много да я стигне. Изведнъж изпита известно вътрешно съпротивление да се изправи лице в лице със земята, която бе развалила отношенията й с Кайл Стокбридж.
Кафенето беше пълно с мъже с вехти каубойски шапки и кепета, с навсякъде разпространените емблеми на производителите на селскостопански машини. Когато Ребека се насочи към едно сепаре в дъното на кафенето, към нея се отправиха многобройни любопитни погледи. Тя потисна леката си усмивка. Очевидно по тези места рядко идваха непознати.
Тя седна и взе листа с менюто. Бе поразена от факта, че това незначително градче бе родното място на Кайл Стокбридж. И все пак някак не беше много странно, че Кайл произхождаше от такова място. Тя можеше да си представи как той бе расъл сред планините и бе станал твърд и неприветлив като самите Скалисти планини.
— Хамбургер и пържени картофки, моля — каза Ребека на сервитьорката, която дойде да вземе поръчката й.
— Сирене? — попита младата жена, като отметна конската си опашка и весело пукна едно балонче с дъвката си.
— Да, моля. И чаша кафе.
— Веднага.
Сервитьорката обърна глава, когато в кафенето премина вълна от поздрави.
Ребека погледна към вратата и замръзна от изненада.
— Хей — каза сервитьорката с доволна усмивка, — това е Кайл Стокбридж. Не съм го виждала тук цяла вечност. — Тя усърдно махна с ръка и дъвката й пак изпука. — Как си, Кайл?
Беше Кайл, естествено, но не този, когото Ребека познаваше. Преди всичко, не беше облечен с делови костюм. Носеше избелели плътно прилепващи джинси, памучна риза и стари очукани ботуши. На главата си беше нахлупил черна каубойска шапка. Очевидно се чувстваше в свои води. Вървеше с широка лека походка, присъща за мъж, прекарал дълго време из планините на седлото на кон.