— Ще те последвам — каза просто той.
Перспективата да броди из непознати пътища и да търси смътните ориентири на адвоката, а черното порше да се мержелее на огледалото за обратно виждане, беше обезкуражаваща.
— Много мило, че така нарушаваш спокойствието си — каза сдържано Ребека.
— За мен е удоволствие — Кайл млъкна и се замисли. — Бил ли съм някога груб към теб. Беки? Бъди честна, скъпа.
— Ето, идват хамбургерите — обяви Ребека. Самата тя смени посоката на разговора.
Кайл си помисли, че успехът на рода Стокбридж може отново проработи. Беше крайно време. Очевидно на Ребека не й беше приятна създалата се ситуация, но поне седеше до него в поршето и не му крещеше. В такива деликатни моменти човек трябваше да извлича това, което успее.
Но Кайл донякъде искаше тя да му крещи. Тишината го гнетеше. След като излязоха от ресторанта, Ребека беше необичайно мълчалива. Тя изглеждаше някак отдалечена, сякаш бе дълбоко потънала в собствените си мисли и нямаше никакво намерение да му каже какви бяха те.
Кайл усети, че никак не му беше приятно да не общува с нея. Той осъзна колко бе свикнал със смътното, но хубаво чувство, което го обземаше, когато разговаряше с нея. През последните десет дни за него беше нещо ново това, че се учеше да общува с жена. Като че ли Ребека го разбираше. По дяволите, Ребека го беше обичала.
Когато наближиха Долината на хармонията, Кайл реши да разведри атмосферата, като приеме ролята на екскурзовод.
— Тук е красиво — каза той. Обзе го познато приятно чувство, когато посочи тучната малка долина и внушителните планински хълмове, които я ограждаха. — По време на разцвета на рудодобива хубавите пасища и обработваемата земя никога не са били използвани пълноценно. Да не говорим за това, което има високо по хълмовете. Цяла година тече пълноводен поток.
— Какво е правила толкова много години Алис Корк съвсем сама на това отдалечено място? — Ребека учудено запита, загледана в зеления пейзаж. Тя проговори за първи път, откакто излязоха от ресторанта.
Кайл я погледна с крайчеца на окото си и се опита да отгатне настроението й. Преди това изобщо не му беше трудно. Сега откри, че полага усилие, за да я прецени. Това го притесняваше.
— През повечето време се занимаваше с фермата — каза Кайл. — Известно време имаше няколко крави и говеда, а след това — няколко овце. Преди да почине, продаде добитъка. Като че ли знаеше, че краят й наближава. Алис винаги предусещаше нещата.
— Какви неща?
Кайл сви рамене.
— Не знам как да го обясня. Просто сякаш имаше някакъв усет. Например за това кога ще се роди бебе. Тя беше нещо като местната акушерка. Хората, които живеят по тези отдалечени места, невинаги успяваха да отидат навреме до болницата, особено при лошо време. Алис ставаше от леглото и сред снежни виелици отиваше с пикапа си до съответното ранчо точно когато трябваше да се роди бебето.
— Така ли? — изведнъж очите на Ребека проблеснаха от жив интерес.
— Да. Наистина — Кайл бегло я погледна, доволен, че най-после действително бе привлякъл вниманието й. — Странното е това, че в половината от случаите никой не я бе викал за помощ. Тя просто се явяваше в подходящия момент. Като че ли знаеше точно кога ще настъпи той. Разбираше и от животни. Понякога местният ветеринарен лекар се съветваше с нея. — Кайл замълча, за да си спомни. — Веднъж спаси едно мое куче.
— Какво стана?
— Джоукър тежко се разболя. Според ветеринарния положението беше неспасяемо и предложи да го приспи. Татко каза аз да реша какво да правим, но ако бил мое място, би потърсил друг изход.
— И ти е предложил да занесеш кучето при Алис ли?
Кайл кимна.
— И ветеринарният лекар се съгласи. Каза, че това няма да му навреди. Така че качих бедния Джоукър в задната част на пикапа и отидохме с татко при Алис. Той ме предупреди, че може и да не ни допусне да паркираме пред къщата й. Тя бе известна с това, че поздравяваше хората от фамилиите Стокбридж и Балард с пушечни изстрели. Но тогава Алис ни разреши да отидем с пикапа чак до вратата на къщата. Излезе, сякаш ни бе очаквала, и само нареди на татко да внесе Джоукър. Татко го внесе, без да продума. Алис ни каза да си тръгваме и ние си тръгнахме.
— Какво стана?
— След пет дни Алис се обади. Каза да си приберем Джоукър и затвори телефона. Отидохме с татко до къщата й и Джоукър изтича навън да ни посрещне, жив и здрав. Татко понечи да плати на Алис, но тя каза, че някои неща не могат да се заплатят с парите на рода Стокбридж. Направо ни изгони. После се върнах да й благодаря, но тя не ме пусна да вляза.
— Звучи чудесно.