Кайл приближаваше, яхнал висок черен жребец. Големият му кон леко галопираше и Кайл яздеше така, като че ли животното бе част от него. Встрани от него галопираше дореста кобилка, чиито поводи държеше Кайл. Тя беше със седло и с юздичка.
Ребека наблюдаваше как мъжът и конете сякаш излизаха от зората и усети, че нещо у нея трепна. Кайл беше роден за този пейзаж, помисли си тя. Тук той се чувстваше като у дома си.
— Добро утро, Беки — поздрави спокойно той, приближавайки се с черния жребец до предната страна на верандата. Коженото седло изскърца, големият черен жребец разтърси грива и леко изпръхтя. Кайл се наведе напред и постави ръка на високата част на седлото. Зелените му очи блестяха изпод сянката, която хвърляше върху лицето му каубойската шапка. — Когато не вдигна телефона в мотела, реших, че ще те намеря тук. Дойдох да те заведа на закуска.
Ребека скръсти ръце и се облегна на стълба при вратата.
— В града ли ще отидем с конете?
Кайл поклати глава.
— Не. Нагоре в планината над тази долина — той потупа една издута чанта на седлото. — Приготвил съм кафе и бисквити.
— Какво те кара да мислиш, че мога да яздя?
— Инстинктът — Кайл се усмихна. — Но ако не можеш, не се безпокой. Всеки се задържа на селото на Атина. — Той кимна към дорестата кобилка, която ровеше с муцуна в редките храсти пред верандата. — Кротка е като агънце.
— А твоят кон? — попита с любопитство тя. Кайл потупа черния му извит врат. Конят удари с копито по земята.
— Искаш да яздиш стария Тюлип ли? — попита той и вдигна въпросително вежди.
— Тюлип! — усмихна се неволно Ребека. — Не прилича много на лале.
— Името му не е дадено заради външния му вид, а заради характера му.
— Ясно. Той е с благ характер и е деликатен, разбирам.
— Истината е, че в повечето случаи е голям негодник — каза доверително Кайл. — Особено когато известно време не са го яздили.
— Изглежда двамата добре се разбирате.
— Разбираме се.
— Сродни души? — измърмори Ребека.
Кайл се изпъна на седлото.
— Да тръгваме — каза той със спокоен тон.
Това не му хареса. Ребека помълча известно време, преценявайки възможностите си. Едната беше да остане там и да прегладнее. Другата — да язди в ранната утрин и да хапне с Кайл кафе с бисквити.
Нямаше защо да се колебае.
Пъхна в джоба си ключовете от къщата на Алис Корк, слезе по стълбата без дума да каже и пъхна крак в стремето на Атина. Тя хвана юздите, Кайл пусна повода.
— Можеш да яздиш, нали? — попита скептично Кайл.
— Ще се справя.
— Така си и мислех — промълви той. — Винаги се справяш. Ти се жена, която се справя с всичко.
Той смушка Тюлип и големият черен жребец нетърпеливо пристъпи напред.
Атина го последва и след малко те вече пресичаха поляната зад къщата на Алис Корк и се отправяха към близките хълмове. Ребека пое дълбоко свежия утринен въздух и се приспособи към удобния хода на кобилката. Слънчевата светлина, която обливаше Долината на хармонията, беше невероятно красива. Тя сякаш танцуваше по отдалечените върхове и проблясваше във водите на широкия поток. От топлината диви цветя отваряха венчелистчета с нетърпението на млади влюбени.
Кайл яздеше мълчаливо, като от време на време поглеждаше през рамо, за да се увери, че Ребека го следва. В очите му проблесна израз на одобрение, когато видя колко леко язди.
Когато извика на конете да спрат, те вече се бяха изкачили на едно било, от което се откриваше гледка към долината. Кайл скочи от Тюлип и небрежно пусна поводите на земята. Кайл стоеше като закован. Ребека последва примера му. Тя трепна, като се смъкна от седлото.
— Утре ще имам болки — оплака се Ребека. — Не съм яздила от години.
Кайл се усмихна.
— Имам нещо, което ще отвлече вниманието ти от неприятностите — той измъкна термос от торбата на седлото. — Кафе.
— Бих могла да пия с чашка.
Ребека отиде до един голяма скала и се качи върху нея, за да се наслади на гледката. Пред нея в цялото си великолепие през ранната утрин се простираше Долината на хармонията.
— Чудесна гледка по това време на деня, нали?
Кайл се изкачи на скалата и застана до Ребека.
Подаде й чаша кафе и бисквита. Самият той сръбна от термоса.
— Много е красиво.
— Като дете често яздех дотук. Заставах на тази скала и си казвах, че един ден всичко в долината ще бъде мое. Реших, че аз ще бъда този наследник от рода Стокбридж, който веднъж завинаги ще получи тази долина.
— Доста самонадеян си бил за едно дете, нали?
Кайл сви рамене.
— Знаех какво искам. Това е.
— Защо за теб е толкова важно да притежаваш Долината на хармонията?