Кайл изръмжа.
— Добре съм. Много съм добре.
— Не е ли истинско щастие, че нито ти, нито Глен настинахте след снощното ви гмуркане в басейна?
Ребека хвърли поглед към двамата мъже, които сега се гледаха над масата с марка „Формика“.
— На тях им е необходимо нещо повече от накисване, за да слязат на земята.
Кайл не обърна внимание на двете жени.
— Какво правиш тук, Балард?
— Тъкмо щях да си поръчам бургер и да чуя каква съдба е отредила Ребека на Долината на хармонията. Много добре знаеш, че имам траен интерес към нея.
— Твоят интерес е абсолютно неоснователен — Кайл прекъсна темата, когато сервитьорката се приближи. Донеси ми кафе, Жан. И бургер.
— Същото и за мен, Жан — додаде Глен.
Жан бързо кимна, наблюдавайки с нескрито любопитство двете жени. После се втурна към кухнята, издавайки звуци с дъвката си, както обикновено.
— Предлагам ви да престанете да спорите кой има законен интерес към Долината на хармонията — каза Ребека, хапвайки пържени картофки. — Защото от сега нататък и двамата имате такъв интерес.
Кайл и Глен обърнаха искрящи погледи към спокойното й лице.
— Какво означава това? — попита Кайл.
— Вече взех решение. Ще дам земята и на двама ви. По петдесет процента. Съвместна собственост. Вие ще решите точно как да си я разделите. Знам, че никой от вас няма да я продаде на другия, така че и двамата сте обвързани с нея. Аз излизам от играта.
Дарла се задави от хапката, която дъвчеше. Тя глътна кафе, за да прочисти гърлото си, очите й се насълзиха. В заведението беше настъпила мъртва тишина, тъй като всички се напрягаха да чуят за какво става дума.
Кайл и Глен се втренчиха в Ребека, сякаш бе полудяла.
— Да не би да си изгубила ума си? — обади се най-после Кайл с глас, изпълнен с ожесточение.
— Беки, това е невъзможно — реагира бързо Глен. — Ние със Стокбридж не можем да си разделим дори един сладкиш, та какво остава за земята. Ще се хванем за гушите. Жестът е много мил, но…
— Това нито е жест, нито е нещо мило — каза направо Ребека. Държа за малко справедливост от мое име, от името на Алис Корк и на майка й. Заради тази земя три жени са страдали от мъже от родовете Балард и Стокбридж. Сега е ваш ред. Имате възможност за избор. От вас зависи дали ще се разкъсате на парчета, или ще решите как да се сработите, за да създадете нещо полезно в тази красива долина.
— Има и трета възможност — отбеляза Дарла. — Може да я продадат на някой непознат и така Долината на хармонията да отиде в чужди ръце.
— Никога — изръмжа Глен.
— Абсолютно изключено — моментално потвърди Кайл.
— Виждаш ли? — каза Ребека на Дарла. — Има надежда. Те могат да се споразумеят за някои неща.
— Каква катастрофа — промълви Глен. — Да я завещае на една жена! Тя е права, Стокбридж. Най-после Алис и майка й ще бъдат отмъстени.
Кайл се обърна към Ребека. Лицето му беше сковано от гняв, който той никога не бе си позволявал да проявява пред Ребека.
— Вън — заповяда Кайл с опасно нежен глас. — Веднага. Искам да ти кажа нещо.
Той се изправи и я почака.
Ребека вдигна поглед към гнева в зелените му очи и я побиха студени тръпки.
— Хамбургерът ми — каза тихо тя.
— Вън — повтори гой с ужасно спокоен тон.
Ребека не пророни дума. Тя долови тревожния поглед на Дарла, но леко поклати глава, когато почувства, че новата й позната може да направи опит да се намеси.
Ребека се измъкна от сепарето и мина покрай смаяните посетители, без да се обръща нито наляво, нито надясно. Вървеше с високо вдигната брадичка и с изправен гръб и усещаше, че Кайл я следва по петите.
Най-после — помисли си тя, разбра защо гневът на Стокбридж предизвикваше такова страхопочитание. Ребека трябваше да бъде наясно, че всичко щеше да завърши точно така. Тя рискува и загуби.
Когато стигна до вратата, тя я отвори и излезе. Кайл я хвана за ръката и я задърпа в посоката, където бе паркирал поршето.
— Ти, подла, предателска, измамна малка вещице — каза през зъби Кайл. — Затворих си очите пред престъплението, което извърши във „Флеминг Лък“, но на никого няма да му се размине, ако се опитва така да си играе с живота ми. Чуваш ли, Ребека?
— Чувам — прошепна тя.
Ребека гледаше встрани от него, взирайки се в далечните планини.
— Гледай към мен, когато ти говоря, госпожице — той я хвана за брадичката и обърна главата й към гневните си очи. Челюстта му бе скована от гняв. — Скалъпила си един проклет тъп номер. Ще си отмъстиш, ако аз допусна това да стане. Но ако си въобразяваш, че ще ти се размине, значи си ненормална. Няма да допусна никоя жена да ме разиграва по този начин. Дори ти.
Тя също кипна.