Иван Вазов
Доктор Андрозов
Доктор Андрозов се твърде смути, когато, като отвори Поделковата вратня и влезе в двора, видя оттам през отворения прозорец на стаята, дето лежеше болният му, че блещукаха вощени свещи, а в същия миг замириса му на тамян!
— Умрял е! — избъбла той и бърже се повърна по стъпките си и излезе на пътя.
Защото не са едните дяволи, които бягат от миризмата на тамяна…
Стряскането му, слисването му бяха големи на доктор Андрозова. Снощи той беше оставил болния си в значително подобрено състояние, тифусната криза беше преминала благополучно и той обяви тържествено на домашните на Поделкова, че опасност няма вече и даже не счита за нужно да посещава Поделкова. Домашните и сам Поделков обаче помолиха доктора да заобикаля пак всеки ден. И докторът днес с най-голямо спокойствие бутна вратата им, когато зърна в стаята зловещите признаци, които означават присъствието на покойник.
Как тъй, въпреки всичката му увереност и дългата му лекарска опитност, болестта внезапно беше вземала такъв гибелен обрат, щото тъй скоро беше уморила Поделкова?
Доктор Андрозов беше в твърде скверно състояние на духа!
Право да кажем — досадата му произлизаше не толкова от скръб или съжаление за смъртта на един негов клиент: почтен е броят на ония, които той не бе могъл да спаси от косата на смъртта. Докторите имат своя философия, която ги успокоява: „Ние изцеряваме ония, които са способни да бъдат изцерени; на осъдените душа не можем да дадем“. Тъмни, неопределени фрази, но достатъчни, за да възстановят душевния мир на доктора… Народната мъдрост, и тя се е притекла на помощ на философията на докторите, в много по-абсолютна и отсечена форма: „Ако има век, ще има и лек!“, казва тя за болния.
Досадата на доктор Андрозова произлизаше от това, че той има глупостта да се цапне рано-рано у Поделкова, когато Поделков беше прострян вдървен и окръжен с вощеници и със заупокойни молитви. Навярно видели са от къщи, видели са позорното му бягство — знак на нечиста съвест — непременно така щяха да си го изтълкуват огорчените домашни на покойния.
Такава случка беше първата в дългогодишната му докторска деятелност. Когато Андрозов оставяше вечерта един свой болен в опасно положение или се съмняваше макар на косъм в осъмването му, той се пазеше да не иде сутринта у болния, доде го не повикаха нарочно. Когато понякогаж по някое нравствено побуждение или по друга причина се решаваше да наруши благоразумното си правило, той по-напред с голяма внимателност слухтеше и душеше, за да улови какъв-годе признак за „умряло“ в къщата и само когато наблюденията му го успокояваха, буташе портата.
Защото, има ли по-неприятно нещо за един доктор, по-глупаво положение, отколкото да се окуми в дома на един свой болен, който има нужда вече от поп, а не от доктор? После, сърдитите погледи на домашните, прикритите или явни натяквания и вайкания, винаги жестоко-оскърбителни за доктора!
В случая Андрозов беше уверен, че е карал Поделковото лекуване с голямо внимание — Андрозов беше винаги внимателен към богатите болни (Поделков беше богат) — и ако е умрял тъй внезапно, то е, защото е бил осъден да умре. „Ако има век, ще има и лек.“
Но, както и да е, нему му беше много скверно и горният афоризъм недостатъчно го примиряваше с факта (Поделков беше богат). По една неумолима асоциация на идеи той си припомни сега пък случаи на сгрешаване или нерадене от негова страна със смъртотворни последствия. И въпреки нежеланието му, неприятни спомени се будеха, шатреха в ума му; работи, отдавна минали и забравени, сега възкръсваха в поразителна ясност и реалност пред него. Той си припомни например, когато еднаж, подир вечеря, при кафето си, една бедна сиромахкиня от тяхната махала се втурна у него и с уплашен глас го повика при зле болния си син. Това обезпокоение го ядоса и той попита грубо: — „Имаш ли пет лева?“ — „Един лев само имам, майка!“ — „Нямаш? Аз не ходя!“ Сиромахкинята си излезе разплакана. През нощта момчето умря, лишено от навременна медицинска помощ. Друг път, на една невеста от Ючбунар, поради повръхна и небрежно направена диагноза, той предписа вместо нужното лекарство съвсем друго, пагубно в положението, в което се намираше болната. Той разбра грешката си, когато я завари, че бере душа… Ами нещастният Калудов?… Ами евреинът Нахим? Те спят сега на Орландовци и той знае от що… И други, и други… Истина, всичките тия бяха бедни и незначителни хорица… Но тия спомени ядосваха доктора — не че съвестта му имаше някаква намеса тука — а тъй, просто му теготяха със своята досадливост, както една упорита муха, която ти каца постоянно на носа, или леплива паяжина, закачена на шапката ти…