Но това са по-късни неща, макар че те всички се отнасят до тази част от разказа ми, в която се описват годините, прекарани от Леверкюн в Лайпциг. А онази вечер при пристигането ми ние слушахме заедно квартета Шафгош и на другия ден посетихме Вендел Кречмар, който ми говори после насаме за напредъка на Адриан по такъв начин, че аз се почувствувах щастлив и горд. Ако все пак някога би му се случило да се разкайва за нещо, каза ми той, то най-малко щяло да бъде за това, че е призовал Адриан към музиката. Наистина за човек с такава самоконтрола, за такъв противник на безвкусицата и на всичко, което е достъпно за публиката, нямало да е лесно — и външно, и вътрешно, но тъкмо това било тук хубавото, защото само изкуството било в състояние да създаде трудности в един живот, на който иначе лесните постижения щели да навеят смъртна скука. А колкото се отнасяше до мене, аз се записах при Лаутензак и при прочутия Берметер, доволен, че няма да слушам вече заради Адриан богословски науки. Адриан пък ме въведе в кръжеца на „Кафе Централ“. Това беше нещо като клуб на бохеми, който окупираше тук една отделна, пълна с тютюнев дим стая, където членовете четяха подир обед вестници, играеха шах и обсъждаха събитията в културния живот. Тук идваха хора от консерваторията, художници, писатели, млади издатели, а също тъй и интересуващи се от изкуството начеващи адвокати, неколцина драматични артисти от твърде литературно ръководения „Лайпцигски камерен театър“ и други представители от тези среди. Рюдигер Щилдкнап, преводачът, на години доста пред нас, може би над тридесетте, се числеше, както споменах, също към компанията и тъй като беше единственият, с когото Адриан поддържаше по-тясна дружба, и аз също се посближих с него и прекарвах по някой и друг час в обществото на двамата. Че аз гледах при това малко критично на този човек, когото Адриан беше удостоил с приятелството си, това, боя се, ще проличи от предварителната скица, която тук ще нахвърлям за него, макар че ще се старая, както впрочем винаги съм се старал, да му отдам пълната справедливост.
Шилдкнап се бе родил в един среден по големина силезийски град в семейството на пощенски чиновник, който се беше поиздигнал над по-долните стъпала в службата, без да може обаче да претендира за някоя от по-високите административни длъжности, от рода на съветническите например, достъпни само за тези, които имат университетско образование. Пост като неговия не изискваше зрелостно свидетелство или предварително юридическо образование той се постигаше след няколкогодишен служебен стаж с полагането на старши секретарски изпит. Такъв именно се оказал и пътят на Шилдкнап-бащата, но тъй като бил човек с добро възпитание и обноски и същевременно обществено честолюбив, а пруската йерархия или не го допускала до по-горните кръгове в града, или, ако по изключение го допускала, това все пак му струвало унижения, той вечно роптаел против съдбата си, бил винаги кисел, намусен и за своята несрета в живота отмъщавал на семейството си за вечно лошото си настроение. Рюдигер, синът, доста пренебрегваше пиетета за сметка на комизма, като описваше твърде картинно пред нас как тази социална неудовлетвореност на баща му е тровела живота и на него, сина, и на майката, и на останалите деца. И това отравяне се вършело по особено чувствителен начин, тъй като поради културата на бащата то се проявявало не в груби караници, а в по-изтънчено създавани неприятности и в изкусно разигравани сцени на самосъжаление. Сядал например на трапезата и още при плодовата супа, в която плували череши, на зъба му попадала кокичка и му повреждала коронката. „Ето на, виждате ли — казвал той с разтреперан глас, като разпервал ръце, — така е то, на мене все тъй ми върви, това трябваше и да се очаква, такава ми е съдбата, иначе не можеше и да бъде! Седнах с такова, удоволствие на масата, бях почувствувал донякъде апетит, денят е горещ, очаквах студената супа да ме поразхлади малко. А ето какво се случи. Какво да се прави, сами виждате, че на мене не ми е дадено да се порадвам на нещо. Отказвам се от по-нататъшното ядене. Оттеглям се в стаята си. Желая ви добър апетит!“ — завършвал той със секващ глас и ставал от масата, като знаел отлично, че на другите е преминал всякакъв апетит и че ги оставя дълбоко потиснати.
Лесно можем да си представим колко разсмиваха Адриан тия горчиво-весело разказвани сцени, преживявани със свойствената на младостта интензивност. Но ние трябваше да позаглушаваме своя смях и да проявяваме деликатност, тъй като в края на краищата ставаше дума за бащата на разказвача. Рюдигер твърдеше, че болезненото чувство за социална малоценност у главата на семейството се било предало повече или по-малко и на останалите му членове, самият той излязъл от семейството си с нещо като душевна покруса, но тъкмо досадата от това състояние била, изглежда, една от причините, поради която не доставил удоволствие на баща си да види наваксано в лицето на сина си пропуснатото от самия него и провалил надеждите му да стане поне чрез наследника си административен съветник. Била му дадена възможност да завърши гимназия, след това бил пратен в университета. Той не стигнал и до кандидатския изпит, а се отдал на литература и предпочел по-скоро да се откаже от всякаква парична издръжка от къщи, отколкото да задоволи горещото, но ненавистно нему желание на баща си. Сега пишеше стихове със свободен размер, критични статии, къси разкази в спретната проза, но отчасти от икономически съображения, отчасти и защото творчеството му не се отличаваше с кой знае каква плодовитост той беше принуден да ограничи дейността си предимно в областта на превода, и то от любимия си език, от английския, така че напоследък обслужваше не само редица издателства с немски преводи от английската и американската забавна белетристика, но по поръка на една мюнхенска фирма, която печаташе луксозни и редки издания, превеждаше и по-стара английска литература, драматически нравоучения на Скелтън, някои работи от Флетчер и Уебстер, дидактически стихове от Поп и допринасяше за появата на отлични немски издания на произведения от Свифт и Ричардсон. Такива творби той снабдяваше с добре обосновани предговори и влагаше в превода им изключителна добросъвестност, чувство за стил и вкус, встрастено загрижен за точността при възпроизвеждането на оригинала, за адекватността на изразните средства и все повече и повече запленен от заинтригуващите очарования и мъки на преводаческото изкуство. Това обаче водеше до едно душевно състояние, много напомнящо — наистина в по-друга плоскост — състоянието на баща му. Защото той се чувствуваше роден за самостоятелна писателска дейност и с огорчение говореше за принудителното си слугуване на чуждия успех, което го съсипвало и слагало върху него по оскърбителен начин своя печат. Поет искаше да бъде той — и беше, според своето убеждение, а обстоятелството, че бе принуден за тази проклета прехрана да играе ролята на литературен посредник го настройваше критически и отрицателно спрямо приносите на другите и това беше предмет на всекидневните му оплаквания. „Да имах само време и възможност да работя, вместо като преводач да опъвам каиша, щях да ви покажа аз…“ — казваше той често. Адриан беше склонен да вярва думите му, но аз подозирах, съдейки може би твърде строго, че неговата възпрепятствуваност беше всъщност само един добре дошъл предлог, за да прикрива сам от себе си липсата на вроден и непреодолим творчески импулс.