И все пак! И въпреки това! Макар мизерното му, оправдано от баналното безпаричие одеяние и да не накърняваше светския му вид, който с естествената си правда личеше и се налагаше, все пак тази правда беше отчасти измамна и в този комплициран смисъл Шилдкнап блъфираше. Неговият изглед на спортист заблуждаваше, защото той не спортуваше никак, ако не се смяташе ски-спортът, който донякъде упражняваше със своите англичани през зимата в Саксонска Швейцария, като при това често си навличаше възпаление на червата от не съвсем безобиден според мене характер, защото въпреки загорялото си лице и широки плещи неговото здраве не беше кой знае колко блестящо, той още като съвсем млад бе имал кръвоизлив от дробовете, което говореше за предразположение към туберкулоза. На безспорния му успех сред жените не отговаряше напълно, според моите наблюдения, успехът, който те имаха пред него — поне индивидуално, защото в съвкупността си те срещаха от негова страна пълното му преклонение, твърде неопределено, всеобхватно преклонение впрочем, което, колкото и да се отнасяше до пола като такъв, имаше пред вид всъщност всички възможности за успех в целия свят, така че в единичния случай се оказваше неактивно, пестеливо, въздържано. Той се задоволяваше, изглежда, със съзнанието, че можеше да има толкова любовни приключения, колкото би пожелал, и сякаш се плашеше от всякаква връзка с нещо действително, защото виждаше в това вече посегателство спрямо потенциалното, възможното. Потенциалното беше неговата сфера за проявяване, безкрайният простор на възможното — негово царство, в това отношение и дотолкова той действително беше поет. От името си заключаваше, че неговите прадеди са били въоръжени конници при рицари и князе и макар че никога не се беше качвал на кон, нито пък беше потърсвал такава възможност, той се чувствуваше роден за ездач. Честите си сънища, че язди на кон, той приписваше на атавистичните спомени, на това свое кръвно наследие и с необикновена убедителност ни показваше колко естествено му било да държи с лявата си ръка юздите, а с дясната да тупа коня по шията. Най-често чуваният израз у него беше „би трябвало“. Тази формула говореше за меланхолично преценяване на възможностите, осъществяването, на които се спъваше от липсата на решителност. Би трябвало да се направи това и това, да се стане или да се има това и това. Би трябвало да се напише роман из живота на лайпцигското общество, би трябвало, макар и като мияч на чинии да се предприеме едно околосветско пътешествие, би трябвало да се изучава физика, астрономия, да се придобие някое именийце и с пот на челото да се обработва земята. Ако купехме например в някой колониален магазин малко мляно кафе, той беше в състояние при излизането ни замислено да поклати глава и да каже: „Би трябвало човек да има колониален магазин!“
За чувството на Шилдкнап да пази независимостта си вече говорих. То се изразяваше вече и в неговото отвращение от държавна служба, в избора му на свободна професия. Но и тук той беше пак слуга, само че на мнозина господари, а и до голяма степен използвач. Защо да не използуваше наистина при своето стеснено положение добрата си външност, разположението на обществото към него? Той с готовност приемаше многобройните покани, обядваше тук и там в разни лайпцигски къщи, между тях и богати еврейски, макар че от него често можеха да се чуят антисемитски изказвания. Хора, които се чувствуват онеправдани, недостатъчно оценени и притежават при това благородна външност, често търсят удовлетворение в расовото самочувствие. Особеното в неговия случай беше, че той и немците не обичаше, беше дълбоко пропит от чувството за тяхната народностна непълноценност и тъкмо с това обясняваше желанието или дори предпочитанието си да се събира с евреи. Те пък от своя страна, главно издателски и банкерски жени на евреи, го гледаха с онова възхищение, което тяхната раса тъй дълбоко чувствува към немската господарска кръв, към дългите крака, и само се чудеха с какви нови подаръци да го отрупват: спортните чорапи, колани, свитери и връзки, които носеше, му бяха обикновено подарени, а и доста често — изпросени. Когато придружаваше някоя дама из магазините, той беше в състояние да посочи някой предмет и да каже: „Такова нещо аз не бих купил. Бих го приел само като подарък.“ И го приемаше като подарък с вид на човек, който е казал вече, че не би го купил. Впрочем той доказваше на себе си и на другите своята независимост, като по принцип отказваше да върши услуги — с други думи, като изобщо не искаше и да чуе, че някой може да има нужда от него. Ако някъде липсваше сътрапезник и го помолваха да заеме празното място, непременно отказваше. Ако някой пожелаваше да има приятната му компания било за някакво пътуване, било в някой предписан от лекаря курорт, отказът му беше толкова по-сигурен, колкото по-явно личеше, че другият държи на неговото присъствие. Той не изпълни и молбата на Адриан, който беше поискал от него да му преработи „Loves Labours Lost“ за либрето. При това много обичаше Адриан, искрено беше привързан към него и Адриан не му се сърдеше за отказа, понасяше изобщо извънредно търпеливо слабостите му, над които собствено и самият Шилдкнап се смееше, и му беше толкова благодарен за симпатичния разговор, за историите с баща му, за английските му детинщини, че му прощаваше лесно. Никога не съм го виждал толкова да се смее, да се смее до сълзи, както в обществото на Рюдигер Шилдкнап. Истински хуморист, Шилдкнап умееше да извлече и от най-незначителните неща изведнъж поразяващ комизъм. Така например известно е, че когато човек хруска сухар, в ушите му настава оглушителен шум и това изолира слуха му от външния свят. И по време на чая Шилдкнап ни демонстрираше как събеседниците, които хрупат сухари, не са в състояние да се чуват помежду си и техният разговор се свежда до: „Извинете?“, „Казахте ли нещо?“, „Момент, моля!“ А как се смееше Адриан, когато Шилдкнап с негодувание разглеждаше лицето си в огледалото! Защото той беше суетен — не по банален начин, а в поетично, така да се каже, отношение — във връзка с безкрайните, далеч превъзхождащи решителността му възможности за успехи в света, за които искаше да се запази млад и красив, и затова се ядосваше, като виждаше, че лицето му е склонно към ранни бръчки, към предивременно повяхване. Устата му и без това имаше нещо старческо, а в съчетание със спускащия се над нея малко увиснал нос, който можеше да се приеме и за класически, тя още повече състаряваше физиономията му. Към всичко това се прибавяха бръчките по челото и от носа към устата, както и „пачите крака“ край очите. И той приближаваше недоверчиво към огледалото лицето си, сбърчваше го в кисела гримаса, улавяше брадичката си с два пръста, прекарваше с отвращение отгоре-надолу ръка по бузите си и така изразително махваше с ръка към отражението си, че ние двамата с Адриан прихвахме да се смеем.