Всичко това аз казвам, за да обърна вниманието на читателя при какви исторически обстоятелства пиша животоописанието на Леверкюн и да му покажа как вълнението, свързано с този мой труд, непрестанно и до пълна неразличимост се слива с вълненията, причинявани от тревогите на деня. Не говоря за някакво разсейване, защото никакви събития всъщност не са в състояние, струва ми се, да ме отклонят от работата ми над започнатата биография. И все пак, въпреки личната ми незамесеност, трябва да кажа, че сегашните времена не са особено благоприятни за един непрестанен напредък при такава задача като моята. И тъй като покрай всичко друго тъкмо по време на мюнхенските размирици и екзекуции бях повален от един започнал с треска грип, който ме държа десетина дена на легло и спъна за дълго след това духовните и физическите сили у мене, шестдесетгодишния, съвсем не е за чудене, че пролетта и лятото успяха да се сменят с напреднала есен, откак бяха написани първите редове на това мое повествование. През това време ние преживяхме бомбардирането и разрушаването на нашите най-значителни градове, което щеше да бъде крещящо към небето престъпление, ако виновни за това не бяхме ние, които го претърпяхме. Но тъй като вината е наша, виковете ни заглъхват във въздуха и както молитвата на крал Клавдий „не стигат небето“. Колко странна изглежда наистина ламентацията в името на културата срещу тия предизвикани от самите нас злодеяния в устата на ония, които излязоха на историческата арена като носители и глашатаи на едно опиянено от своята безчовечност варварство, което трябвало да подмлади света! Неведнъж грохотещата, носеща разруха гибел нахълтваше тъй близо до моето отшелническо обиталище, че дъхът ми се спираше. Страшната бомбардировка на града на Дюрер и Вилибад Пиркхаймер не беше вече някакво далечно събитие, а когато настъпи часът на разплатата и за Мюнхен, аз седях в кабинета си блед и разтърсван като стените, вратите и прозорците на жилището ни и — с трепетна ръка пишех настоящата биография. Защото тази ръка трепери и без това поради естеството на темата, така че малкото подсилване на тази обичайна вече у мене проява от външния ужас нямаше някакво значение за мен.
С надежда и гордост, които винаги се събуждат у нас при разгръщането на немската мощ, ние посрещнахме началото на новото настъпление на нашите войски срещу руските пълчища, защищаващи негостоприемната си, но очевидно твърде любима страна — една офанзива, която след няколко седмици се превърна в руска и започна оттогава да носи само непрестанни, неудържими териториални загуби, да споменем териториалните само. С дълбоко смайване научихме за стоварването на американски и канадски части на югоизточния бряг на Сицилия, за падането на Сиракуза, Катания, Месина, Таормина и — с някаква смес от ужас и завист, с острото чувство, че за такова нещо ние не сме нито в добрия, нито в лошия смисъл способни — узнахме как една страна, чието душевно състояние все пак й позволяваше от цяла редица скандални поражения и загуби да направи общоприетите трезви изводи, можа да се освободи от своя велик човек, за да даде малко по-късно на света това, което и от нас се изисква, но с което да се съгласим, ще е за нас по-страшно и от най-ужасното бедствие: безусловната капитулация. Да, ние сме съвършено друг народ, нашата мощно трагична душа не приема трезвата общоприетост, нашата любов е отдадена на съдбата, на всяко нещо, стига да е съдба, пък макар и то да е гибел, макар да пламти небосводът в багри при този залез на боговете!