Проникването на московците в бъдещата ни житница Украйна и еластичното оттегляне на нашите части на линията Днепър съпровожда моята работа — или по-право, работата ми съпровожда събитията. От няколко дни изглежда, че и тази защитна бариера ще се окаже неудържима, макар че нашият фюрер веднага долетя на нея, властно нареди да се прекрати отстъплението, остро изрече уместната забележка за „сталинградска психоза“ и заповяда да се задържи линията на Днепър на всяка цена. Цената, всяка цена беше платена, ала напразно и накъде, докъде ще се разлее още този червен прилив, за който пишат вестниците, е предоставено на нашата и без това вече склонна към авантюристични прекалявания фантазия сама да си въобразява. Защото от областта на фантастичното, противно на всякакъв ред и предвидливост ще бъде, ако и самата Германия стане театър на една от войните ни. Преди двадесет и пет години ние съумяхме да предотвратим това в последния миг, но нашето все по-трагично героическо състояние на духа вече не ни позволява, изглежда, да ликвидираме една загубена кауза, преди да настъпи немислимото. Слава богу, между напиращата от изток погибел и нашите родни поля се ширят още безбрежни пространства и ние ще трябва да сме готови да понасяме на този фронт засега известни унизителни загуби, за да можем с толкова по-несъкрушима твърдост да защитим нашето европейско жизнено пространство от западните смъртни врагове на немския ред. Нахлуването в нашата прекрасна Сицилия говореше за всичко друго, но не и за някаква възможност на неприятеля да се затвърди на сушата в самата Италия. За нещастие това се оказа възможно и миналата седмица в Неапол избухна комунистическо, улесняващо съюзниците въстание, което показа, че градът не беше вече достоен да пребивават в него немски части. Затова, след като разрушихме добросъвестно библиотеката и оставихме една бомба със закъснител в централната поща, ние с гордо вдигната глава го опразнихме. Между това говори се за опити за нахлуване през канала, който гъмжал от кораби, и обикновеният гражданин у нас се пита, по непозволен, разбира се, начин, дали това, което стана в Италия и би могло да стане по-нататък нагоре в полуострова, няма да се случи, въпреки предписваната ни вяра в неуязвимостта на крепостта, Европа, също и във Франция или там някъде другаде.
Да, монсиньор Хинтерпфьортнер е прав: ние сме загубени. Искам да кажа: войната е загубена, но това означава нещо повече от един загубен поход, то означава действително, че ние сме загубени, загубено е нашето дело и душата ни, нашата вяра, нашата история. С Германия е свършено, с нея ще бъде свършено, вече се очертава една неописуема катастрофа, икономическа, политическа, морална, духовна, с една дума, всеобхватна — не искам да кажа, че съм желал това, което ни чака, тъй като то ще е истинско отчаяние, истинско безумие. Не искам да кажа, че съм го желал, защото много дълбоко е моето съчувствие, моето горчиво състрадание към този нещастен народ и когато мисля за неговия подем и сляпа жар, за неговото възправяне, въздигане, въставане и прелом, за мнимия му очистителен почин, за народното възраждане от преди десет години, за това едва ли не свещено опиянение, към което наистина като предупредителен знак за неговата лъжовност се примесваше и твърде много дива бруталност, твърде много безчовечна простащина, твърде много мръсна страст за опозоряване, измъчване, унизяване и което, напълно явно за всеки що-годе прозорлив човек, носеше в себе си вече войната, цялата тази война — когато мисля, казвам, за всичко това, сърцето ми се свива при съзнанието, че всичкият този огромен влог от вяра, въодушевление, историческа екзалтация, който бе направен тогава, сега ще се пръсне по вятъра при този безподобен банкрут. Не, не искам да кажа, че съм го желал — макар че трябваше да го желая — и аз зная също, че го желаех, че и днес го желая, че ще го приветствувам, когато то настъпи: от омраза към кощунственото пренебрежение на разума, към греховното опълчване срещу истината, към просташки разюздания култ на един долнопробен мит, към престъпното подменяне на това, което е било някога, с отживелици, към мръсната злоупотреба и жалката спекула с всичко старинно и истинско, честно чистосърдечно, първично немско, от което надути глупци и лъжци ни варяха своето отровно упоително питие. За страшното опиянение, от което ние, жадните за упойка, се опивахме, в което през годините на измамно самочувствие извършихме достатъчно позорни деяния, ще трябва да се плати. С какво? Аз вече казах с какво във връзка с думата „отчаяние“ и няма да го повтарям. Не се преодолява два пъти ужасът, с който вече написах по-горе това със страшно разкривен нервен почерк.