И звездичките са едно освежаване за окото и ума на читателя не е необходимо винаги да се прибягва до римската цифра, която по-рязко разграничава всяка нова глава, а и аз не би следвало да придавам на горното отклонение в нашето време — едно време, непреживяно от Адриан Леверкюн — характер на отделна, обособена глава. Затова, след като поразведрих малко текста с този любим свой знак, аз ще го допълня с още някои съобщения за лайпцигските години на Адриан, макар и да си давам сметка, че с това този раздел, взет като глава, губи вече единството си и изглежда съставен от хетерогенни части, сякаш не стигаше, дето и с предишната глава излезе пак същото. Сега, като препрочитам за какво ставаше дума в нея — за Адриановите драматически идеи и планове, за най-ранните му песни, за мъчителния начин да поглежда, възприет от него през време на раздялата ни, за духовно примамливите красоти на Шекспировата комедия, за Леверкюновите композиции върху стихове на чужд език, за неговия боязлив космополитизъм, а сетне за бохемския клуб в „Кафе Централ“ и за твърде уязвимо подробния портрет на Рюдигер Шилдкнап, който следва — аз с основание се запитвам дали тези толкова объркани елементи могат да образуват онова единство, което е всъщност необходимо при съставянето на една глава. Но нима аз сам не се упреквах още при започването на този мой труд за неспособността си спокойно и правилно да изграждам своя разказ? И моето оправдание е все същото. Предметът, който описвам, ме засяга много отблизо. Тук почти напълно липсва противопоставянето — простата разлика между материала и оформителя му. Не казвах ли вече неведнъж, че животът, който описвам, е за мене по-близък, по-скъп, по-вълнуващ от моя собствен? Това, което за нас е най-близко, най-възбудително, най-съкровено, не е вече „материал“ то вече е личност — а тя не се поддава на художествено разчленяване. Нямам никакво намерение да отричам сериозността на изкуството, но когато самата работа е сериозна, човек пренебрегва изкуството, в такъв случай той е неспособен за изкуство. Мога само да повторя, че цифрите и звездичките в тази книга са чиста отстъпка за окото на читателя и че ако останеше на мене, аз щях да напиша всичко на един дъх, без всякакво прекъсване и подразделяне, дори без нови редове и отделни пасажи. Но на мене не ми стига кураж да представя пред четящия свят вече толкова безогледен текст.
Тъй като преживях една година с Адриан в Лайпциг, зная как е преживял там и останалите четири: сигурност, за да твърдя това ми дава консерватизмът в неговия живот, консерватизъм, който често ми беше изглеждал като някаква вкостенялост и понякога едва ли не ме потискаше. Ненапразно беше изразил той в онова си писмо своята симпатия спрямо „равнодушието към всякакво знание“ и липсата на авантюризъм у Шопен. И той бе равнодушен, не желаеше нищо да знае, нищо да види, всъщност нищо да преживее — нищо, поне във външния, изявения смисъл на думата не търсеше промяна в обстановката, нямаше нужда от нови впечатления, от развличане, от почивка и колкото се отнася до последната, до почивката, често се смееше на хората, които постоянно почивали, изпичали се на слънцето, укрепвали здравето си — без някой да знаел защо. „Почивката — казваше той — е за тези, на които тя не принася никаква полза.“ Много малко държеше и на пътуванията, за да се види нещо, за да се добият впечатления, за да се научи нещо. Отнасяше се пренебрежително към зрителните наслади и колкото чувствителен беше слухът му, толкова не чувствуваше от край време влечение да упражнява окото си с произведения на изобразителното изкуство. Смяташе, че делението на хората на два типа — хора на окото и хора на слуха — е правилно и безспорно и причисляваше себе си решително към втория тип. Колкото се отнася до мене, аз никога не съм мислил, че подобно деление може рязко да се прокара, нито пък съм особено вярвал, че Адриан е толкова нечувствителен и враждебен към царството на окото. Наистина и Гьоте казва, че музиката е нещо напълно вродено, вътрешно, което не се нуждае от някаква съществена храна от външния свят, не изисква добит от живота опит. Но има и вътрешно виждане, има прозрение, което е нещо друго и е по-всеобхватно от обикновеното виждане. И най-сетне би било голямо противоречие, ако приемем, че един човек като Леверкюн, който имаше такъв усет за човешките очи, а те са само външният блестящ орган на зрението, че един човек като него, казвам, е могъл действително да отхвърля възприемането на света чрез същия този орган. Достатъчно е да спомена само имената на Мари Годо, на Руди Швертфегер и Непомук Шнайдевайн, за да си представя податливостта, дори слабостта на Адриан спрямо обаянието на очите, както на черните, така и на сините. Тук аз си давам, разбира се, сметка, че е грешка наистина да отрупвам читателя с имена, с които той съвсем още не знае какво да захване, тъй като носителите им ще се появят в разказа едва в бъдеще грешка, чиято груба очевидност би могла да наведе на мисълта, че е извършена доброволно. Но какво значи всъщност доброволно? Аз отлично съзнавам, че бях принуден да спомена тук тези имена предивременно и — съвършено напразно…