Казвам: възниква въпросът, а това всъщност значи, че аз се научих така да се питам благодарение на общуването си с Адриан, чийто проницателен поглед или ако може така да се каже, проницателно чувство в тази област не можеше от нищо да се подкупи. Поради собственото ми добродушие на мен по начало ми бяха чужди възгледите, които той под формата на подхвърлени забележки изказваше между другото, и те ми причиняваха болка — не заради нараненото ми добродушие, а заради самия него те ме нараняваха, потискаха, плашеха, защото в тях виждах опасни усложнения за неговия живот, виждах парализиращи спънки за развитието на дарбите му. Чувах го да казва:
— Произведение ли? То е измама. То е нещо, за което еснафът мечтае, дано да го има. То е противно на истината, противно на сериозното чувство. Истинно и сериозно е съвсем краткото, само пределно концентрираният музикален миг…
Как да не ме тревожеше това, като знаех, че самият той иска да създаде произведение, че самият той възнамерява да композира опера!
Също така чух го да казва:
— Днес съвестта на изкуството вече въстава против привидността и играта. То не желае да бъде привидност и игра, то иска да стане познание.
Но което престава да отговаря на определението си, не престава ли изобщо да съществува? И как може изкуството да пребъде като познание? Спомнях си какво беше казал той на Кречмар от Хале за разпространението на баналното. То не беше разколебало вярата на учителя в призванието на ученика му. Но тези по-нови изказвания против привидността и играта, сиреч против самата форма, разширяваха, изглежда, до такава степен вече границите на баналното, на недопустимото, че те заплашваха да обхванат изобщо цялото изкуство. С дълбока загриженост аз се запитвах какви ли усилия, интелектуални трикове и заобикалки, какви ли иронии ще бъдат нужни, за да се спаси, за да се завоюва наново изкуството, за да се стигне до произведение, което като пародия на наивността да бъде израз на известно състояние, на познание и като плод на това състояние да се окаже — самото произведение!
Един ден, по-право една нощ, моят клет приятел е трябвало да чуе от едни ужасни уста, от някакъв кошмарен помагач подробности по тук засегнатия въпрос. Аз съм в притежание на записки по това и на съответно място ще ги цитирам. Едва те можаха да хвърлят светлина и да ми обяснят инстинктивния страх, който будеха тогава у мен Адриановите изказвания. Но това, което по-горе нарекох пародия на наивността — колко често се проявяваше то тъй своеобразно още в най-ранните му произведения! В тях, на равнището на най-високо музикално майсторство, върху фон на крайна напрегнатост се срещат „баналности“ — разбира се, не в смисъл на сантименталност или на патетична сладникавост, а в смисъл на технически примитивизъм, с други думи, на наивности или привидни наивности, които маестро Кречмар, подсмихвайки се, пускаше, защото ги приемаше, то се знае, не като наивности от първа степен, ако мога така да се изразя, а като нещо отвъд новаторството и отвъд безвкусицата, като дръзновение под одеянието на новашки опити.
Само така трябва да се разбират и тринадесетте песни по текстове от Брентано, за които непременно трябва да кажа още няколко думи, преди да завърша тази глава — те често се възприемат едновременно като осмиване и прослава на фундаменталното, като до болка изпълнено със спомени иронизиране на тоналността, на темперираната система, на традиционната музика изобщо.