Преди да напусне Лайпциг, за да вземе поста главен диригент в любекския градски театър, Кречмар се погрижи за слагането под печат на песните по текст от Брентано. Шот в Майнц ги взе на комисионни начала, тоест Адриан, подпомогнат от Кречмар и мене (и двамата взехме участие в това), поемаше разноските по печата и оставаше собственик на изданието, като отстъпваше на комисионера 20 от чистия приход. Той наглеждаше отпечатването на клавирното извлечение твърде грижливо, поиска грапава несатинирана хартия формат in quarto, широко поле и не много сгъстени ноти. Настоя да се отпечата в началото бележка, че всякакъв род публично изпълнение се разрешава само след съгласие на автора, и то изцяло, в пълния обем на цикъла, съдържащ тринадесет песни. Това му навлече обвинения в претенциозност заедно със смелостта на музиката то затрудни достъпа на песните до концертните зали. В 1922 година те бяха изпълнени, наистина не в Адрианово присъствие, а в мое, в цюрихската концертна зала под диригентството на отличния д-р Фолкмар Андрее, при което партията на момчето, което „си счупило рано крака“, от „Веселите музиканти“ беше изпята от едно за жалост действително сакато, движещо се е патерици дете — от малкия Якоб Негли, който притежаваше чист като звънче, неописуемо затрогващ глас.
Впрочем — и съвсем между другото казано — хубавото оригинално издание със стихотворенията на Клеменс Брентано, на което Адриан се опираше при своята работа, беше подарък от мене: бях му донесъл томчето в Лайпциг от Наумбург. Разбира се, изборът на тринадесетте песни беше напълно негов в това отношение не е имало абсолютно никакво влияние от моя страна. Но мога да кажа, че те почти всичките отговарят на моите желания, на моите очаквания. Един неподходящ подарък, ще рече някой читател, защото какво общо имам аз, какво общо има моята порядъчност, моето образование с бълнуванията всъщност на един романтик, избиващи, да не кажа: израждащи се от детински-народното в призрачното? Музиката, ще отговоря аз, музиката ме подтикна да направя този дар — в тези стихове тя дреме тъй леко, че е достатъчно и най-слабото докосване от призвана ръка, за да се разбуди веднага.
XXII
Когато напусна Лайпциг през септември 1910 година, с други думи, когато аз вече бях почнал да преподавам в кайзерсашернската гимназия, Леверкюн се отправи най-напред също за родното си място, за Бухел, за да присъствува на сватбата на сестра си, която щеше да се отпразнува там тъкмо по това време. Урсула, вече двадесетгодишна, се омъжваше за оптика Йоханес Шнайдевайн от Лангензалца, един прекрасен човек, с когото се беше запознала, когато бе отишла да посети една своя приятелка в това прелестно малко градче край Ерфурт. Шнайдевайн, десетина-дванадесет години по-възрастен от своята годеница, беше по произход швейцарец, от селски род около Берн. Занаята си, шлифоването на лещи за очила, беше изучил в родината си, но кой знае поради каква прищявка на съдбата, беше се озовал в Германия и тук, в споменатото градче, бе отворил магазин за очила и всякакъв вид оптически апарати, разработен от него чудесно. Шнайдевайн изглеждаше много добре, беше запазил своята приятна за ухото важно отмерена, изпъстрена с отдавна забравени и своеобразно тържествени старонемски изрази швейцарска реч, която Урсел Леверкюн още отсега беше започнала да възприема от него. Също и тя, без да беше някоя красавица, имаше привлекателна външност, по черти на лицето приличаше на баща си, а по начин на държане — на майка си, очите й бяха кестеняви, самата тя — стройна и естествено приветлива. Така че те бяха двойка, на която окото с удоволствие се спираше. От 1911 до 1923 година на тях им се родиха четири деца: Роза, Ецехиел, Раймунд и Непомук, всичките — прекрасни създания, но най-малкият, Непомук, беше ангел. Ала за това — по-късно, едва към края на моя разказ.
Гости на сватбата нямаше много: свещеникът, учителят, кметът от Обервайлер, всички с жените си от Кайзерсашерн, освен ние, Цайтбломови, само чичото Николаус, роднините на госпожа Елсбет от Аполда, една приятелска съпружеска двойка на Леверкюнови от Вайсенфелс с дъщеря си, освен това братът Георг, агрономът, икономката госпожа Лудер — и друг никой. Вендел Кречмар изпрати от Любек поздравителна телеграма, която пристигна в Бухел през време на обеда. Вечерно празненство нямаше. Поканените надойдоха още раничко сутринта след венчавката в селската църква всички се събрахме в дома на младоженката — на великолепна закуска в украсената с красиви медни съдове трапезария, наскоро след това старият Томас откара младоженците на гарата Вайсенфелс, откъдето те щяха да продължат пътя си към Дрезден, а сватбарите останаха още няколко часа в Бухел, наслаждавайки се на отличните плодови ликьори на госпожа Лудер.