Този следобед Адриан и аз направихме разходка около Кравешкото корито и до Сион. Имахме да говорим по приспособяването на текста на „Loves Labours Lost“, което бях поел върху себе си — по този въпрос бяхме вече доста разговаряли и разменяли писма помежду си. От Сиракуза и Атина аз можах да му изпратя сценария и части от либретото в немски стихове, като изхождах от преводите на Тик и Херцберг и тук-там, където съкращенията го налагаха, добавях по нещо от себе си, запазвайки по възможност стила. Защото аз на всяка цена исках поне да му представя и немски вариант за либрето, въпреки че той все още държеше на първоначалното си намерение да композира операта по английския текст.
Той беше явно доволен, че се е махнал от гостите й е излязъл на въздух. Замъгленият му поглед показваше, че го измъчва главоболие — впрочем беше странно да се наблюдава в църквата и на трапезата същият признак и у баща му. Че това нервно страдание се появява тъкмо в тържествени моменти под влияние на вълнението и възбудата, е обяснимо. Такъв беше случаят със стария. Колкото до сина, при него психическата причина трябваше да се търси по-скоро в това, че той по принуда, с вътрешна съпротива бе взел участие в това тържествено жертвопринасяне на моминството, а тук на всичко отгоре работата се отнасяше и до сестра му. Наистина той скриваше неудоволствието си зад думи на похвала за простотата и деликатната скромност, проявени в случая, за отказа от „разните там танци и обичаи“, както се изрази той. Одобряваше, че всичко се е завършило още през деня, напътствената проповед на стария свещеник била кратка и простичка, на трапезата нямало двусмислени речи — за даване на кураж изобщо и дума не ставало. Ако било минало без воала, без бялото одеяние — савана на девствеността — и без мъртвешките атлазени обувки, щяло да бъде още по-хубаво. Особено благоприятно се изказа за впечатлението, което годеникът, сега вече съпругът на Урсел, му бе направил.
— Добри очи — каза той, — добра порода, прекрасен, безупречен, чист човек. Той имаше право да се домогва до нея, да я гледа, да я желае — да желае да я направи своя жена в Христа, както ние, богословите, се изразяваме, основателно горди, че сме изтръгнали от лапите на дявола плътското съвокупление, като сме го превърнали в тайнство, в тайнството на християнския брак. Много смешно е наистина това грабване на естествено греховното и прехвърлянето му в областта на святото само с прибавянето на думата „християнски“ — с което по същество нищо не се променя. Но трябва да се признае, че опитомяването на природното зло — на пола, с помощта на християнския брак е един остроумен палиатив.
— Не ми е приятно — отвърнах аз, — като те слушам, че приписваш някакво зло на природата. Хуманизмът, и старият, и новият, нарича това клевета спрямо изворите на живота.
— Мили мой, та тук няма много какво да се клевети.
— По този начин — продължих твърдо аз — се стига до отрицание на всяко дело, до нихилизъм. Който вярва в дявола, той вече му принадлежи.
Той се изсмя.
— Ти не разбираш от шега. Та аз говорех в качеството си на богослов и следователно по необходимост като богослов.
— Добре, добре! — рекох аз също със смях. — Само че ти мислиш много по-сериозно, когато се шегуваш, отколкото когато говориш сериозни неща.
Ние водехме този разговор на общинската пейка под яворите горе на Сион. Следобедното есенно слънце приятно приличаше. Всъщност и аз бях тогава вече сгоден, макар че сватбата и дори формалният годеж трябваше все още да чакат, докато получа постоянно назначение. На мене много ми се искаше да му разкажа за Елена и за стъпката, която възнамерявах да направя, но неговите разсъждения не бяха тъкмо такива, че да ме насърчат.
— И ще бъдат една плът — подзе той отново. — Не е ли тази благословия куриозна? Пастор Шрьодер се отказа, слава богу, от цитата. Да се слушат подобни неща пред лицето на младоженците, е доста неудобно. Но то се казва с най-добри намерения и тъкмо това е, което аз наричам опитомяване. Очевидно с това се цели да се отнеме от брака изобщо всякакъв елемент на грях, на чувственост, на страст — защото страст може да има само при два вида плът, не при един, и следователно това, че те трябва да бъдат една плът, е една благонамерена глупост. От друга страна, просто да му се не начудиш как една плът може да чувствува влечение към друга, това е наистина феномен — да, това е напълно изключителният феномен на любовта. Естествено чувствеността и любовта не могат по никакъв начин да се отделят една от друга. Най-доброто оправдание на любовта срещу упрекването й в чувственост е — да се погледне на нещата обратно, а именно — да се посочи елементът на любов в чувствеността. Влечението към чуждата плът означава преодоляване на иначе съществуващите съпротивления, произтичащи от взаимната отчужденост, която цари между „аз“ и „ти“, между собственото и чуждото. Плътта — ако запазим християнския термин, — взето нормално, само на себе си не е противна. С чуждата тя не иска да има нищо общо. Но щом чуждата стане предмет на въжделение и страст, отношението между „аз“ и „ти“ така се променя, че думата „чувственост“ става празен звук. Тук вече без понятието любов не може да се мине, дори и душата да не изглежда намесена. Всяко чувствено действие е всъщност нежност, даване и получаване на наслада, щастие чрез ощастливяване. „Една плът“ любещите се никога не са били и това предписание прогонва от брака заедно със страстта и самата любов.