— Спомни си само — рече той, — че аз още тогава се застъпих за неговата тиранична детинщина с господарите и слугите сред тоновете, която ти отхвърляше като глупав рационализъм. Това, което инстинктивно ми хареса у него, беше пак нещо инстинктивно, наивно съгласувано с духа на музиката: тук, макар и в смешен вид, се долавяше стремеж към установяване на нещо като строги норми. На друга, не толкова детинска плоскост, ние днес също тъй се нуждаем от подобен човек, както на времето са се нуждаели неговите овчици от този свой пастир — ние имаме нужда от един законодател, от един наставник за обективност, за организация, достатъчно гениален, за да свърже възобновяващото се, дори архаичното с революционното. Би трябвало…
Той се засмя.
— Заговорих съвсем като Шилдкнап. Би трябвало! Какво ли само не трябва!
— В това, което казваш за архаично-революционния наставник — вметнах аз, — има нещо особено немско.
— Предполагам — отвърна той, — че употребяваш този свой епитет не като похвала, а само в критичен смисъл, както и трябва да бъде. Но той може да изразява за времето си и нещо много необходимо, нещо, даващо надежда за изцеление в една епоха на разрушени традиции, на ликвидиране на всякакви обективни обвързвания, с една дума, в епоха на свобода, която вече маносва таланта и показва признаци на безплодие.
При тази дума аз се изплаших. Не бих могъл да кажа защо, но в неговите уста и изобщо във връзка с него тя будеше у мене нещо, в което по странен начин се смесваха и страх, и уважение. То се дължеше на това, че в негова близост безплодието, застрашителната парализа, възпрепятствуваната продуктивност изглеждаха вече нещо едва ли не положително и гордо, нещо неизбежно при високата и чиста одухотвореност.
— Трагично ще е — рекох аз, — ако в резултатна свободата ще трябва да се очаква безплодие. Та нали свободата се завоюва именно с надеждата, че тя ще даде простор на продуктивните сили!
— Така е — отговори той. — И за известно време тя оправдава очакванията. Но свободата е всъщност синоним на субективността. Един ден тя не издържа вече сама със себе си, рано или късно тя загубва вяра в собствените си творчески възможности и потърсва сигурност и защита в обективното. Свободата е винаги склонна да избива диалектично в своята противоположност. Много скоро тя започва да се вижда в обвързаността, да се осъществява в подчинението пред закона, пред правилата, принудата, системата — да се осъществява, което ще рече, без да престава поради всичко това да бъде пак свобода.
— Според нейното мнение — засмях се аз. — Доколкото тя е способна да съди! А в действителност тя не е вече никаква свобода, както не е свобода и родената от революцията диктатура.
— Сигурен ли си? — запита той. — Впрочем това е политическа песен. Във всеки случай в изкуството субективното и обективното се преплитат до такава степен, че не могат да се различат едно от друго, едното произлиза от другото и възприема характера на първото, субективното се утайва постепенно като обективност и отново се увлича от гения към спонтанност — „динамизира се“, както се казва, и обективността изведнъж заговорва езика на субективното. Разрушените днес музикални традиции не са били винаги толкова обективни, толкова външно наложени. Те са утвърждавания на живия опит и като такива дълго са изпълнявали задача от жизнена важност — задача организаторска. Организацията е всичко. Без нея няма нищо, а най-малко изкуство. Но ето че и естетичната субективност се залови за тази задача тя се нае да организира творчеството със свои собствени вътрешни сили, свободно.
— Имаш пред вид Бетховен.
— Него и техническия принцип, чрез който властната субективност слага ръка на музикалната организация. Говоря за разработката. Разработката беше сравнително малка част в сонатата, едно скромно кътче за субективно осветляване и динамичност. От Бетховен насам тя става универсална, става център на цялата форма, която дори и там, където е предварително определена от традицията, се поглъща от субективността и свободно се пресъздава наново. Вариацията, която е всъщност архаизъм, останка от миналото, става средство за спонтанното пресъздаване на формата. Вариационната разработка обхваща вече цялата соната. У Брамс, като тематично развитие, това се проявява още по-решително и пълно. Брамс е един пример за това, как субективното се превръща в обективно! У него музиката се отрича от всякакви конвенционални празни изрази, формули и останки и постига, така да се каже, единство в творбата си всеки миг наново, съвършено на свобода. Но тъкмо поради това тази свобода става принцип за всестранна икономия, който не оставя в музиката нищо случайно и развива дори най-крайното многообразие само от идентичен, все един и същ материал. Където няма вече нищо нетематично, нищо, което да не е изведено от нещо постоянно, там едва ли може още да се говори за свободен стил…