— Да се чуе? — отвърна той. — Не си ли спомняш една общественополезна лекция, която веднъж ни държаха и от която следваше, че в музиката съвсем не е нужно всичко да се чува? Ако под „чуване“ ти разбираш точното, подробното долавяне на средствата, чрез които се осъществява този висш и строг порядък, този звезден, космичен ред, тази закономерност, не, така това няма да се чуе. Но самият порядък ще бъде чут или би могъл да бъде чут и това ще достави на слушателите непознато досега естетическо задоволство.
— Много интересно — казах аз, — както ти го описваш, всичко това води до нещо като композиране преди самото композиране. Целият материал ще трябва да бъде разпределен и организиран, преди да се пристъпи към същинската работа, и човек се пита коя работа собствено е същинската. Защото това подготвяне на материала ще се върши с помощта на варирането и тогава творческото вариране, за което може да се каже, че е истинското композиране, ще остава в материала — заедно със свободата на композитора. Когато той пристъпи към работата, вече няма да е свободен.
— Обвързан от порядъка, който сам е установил, следователно свободен.
— Е, диалектиката на свободата е непостижима. Във всеки случай като създател на хармония той едва ли би могъл да се смята свободен. Изграждането на акордите не се ли предоставя на стечението на обстоятелствата, на сляпата случайност?
— Кажи по-добре: на констелацията. Историческото развитие, еманципирането на дисонанса от всякакво разрешаване, абсолютизирането на дисонанса, както то се среща вече на някои места у късния Вагнер, ще оправдае всяко съзвучие, щом то е оправдано в рамките на системата.
— Ами ако констелацията доведе до баналност, до консонанс, до тризвучна хармония, до изхабеност, до намален септакорд?
— Това ще бъде подновяване на изхабеното посредством констелацията.
— В твоята утопия аз виждам реставраторски елемент. Тя е извънредно радикална, но все пак поотслабва забраната, която е всъщност вече наложена върху консонанса. Възвръщането към старинните форми на вариацията е пак един белег за това.
— По-интересните явления в живота — отвърна той — имат, изглежда, винаги този двоен лик, който съчетава миналото с бъдещето, те винаги са, изглежда, едновременно и прогресивни, и регресивни. Те са свидетелство за двусмислеността на самия живот.
— Това да не е обобщение?
— Обобщение на какво?
— На нашенския национален опит?
— О, без нескромности. И без самоупоения! Всичко, което искам да кажа, е това, че твоите възражения — ако това бяха възражения — са без значение, когато се отнася до задоволяване на прастария стремеж да се внесе ред в царството на звуковете и да се овладее магичната същност на музиката с помощта на човешкия разум.
— Ти искаш да ме хванеш с моето хуманистично учение — рекох аз. — Човешкият разум! А при това, извинявай, думата констелация не слиза от езика ти, макар че тя е много по-уместна в астрологията. Рационализмът, към който ти призоваваш, избива много на суеверие — на вяра в неуловимото, в смътно демоничното, която ще срещнеш и в хазартните игри, в гледането на карти, в тегленето на жребий, в тълкуването на поличби. Противно на това, което казваш, твоята система ми изглежда подходяща по-скоро за овладяване на човешкия разум с помощта на магията.
Той потърка със стисната ръка слепоочието си.
— Разумът и магията — каза той — се посрещат и сливат май в това, което наричаме мъдрост, посвещение, вяра в звездите, в числата…
Не му отговорих, защото виждах, че е измъчен от болки. Пък и струваше ми се, че всичко, което казваше, носеше печата на тия болки, беше под техния знак, колкото и да бе то умно и да будеше размисъл. Самият той, изглежда, се отвлече от разговора ни, равнодушните му въздишки и тананикане, докато вървяхме, ми показваха това. Но аз продължавах, разбира се, да размишлявам, озадачен и слисан, давайки си впрочем сметка, че известни мисли могат наистина да бъдат може би повлияни, но в никакъв случай не и обезценени само от обстоятелството, че са в някаква връзка с болките.
През останалата част на обратния път почти не говорихме. Спомням си, че се спряхме за малко при Кравешкото корито, отбихме се няколко крачки встрани от пътеката и погледнахме срещу залязващото слънце към водата. Тя беше бистра, виждаше се, че дъното само край брега е със слаб наклон. Малко по-навътре то изведнъж се загубваше в тъмната глъбина. Езерцето в средата беше много дълбоко.