— Студена — рече Адриан, като кимна към водата, — много е студена вече за къпане. Студена — повтори той малко по-сетне, този път с видимо потръпване, и се обърна, за да продължим пътя си.
Още същата вечер поради служебни задължения аз трябваше да се завърна в Кайзерсашерн. Той обаче отложи с още няколко дни заминаването си за Мюнхен, където беше решил да се посели. Сякаш го виждам как стиска на сбогуване ръката на баща си — за последен път, това той не знаеше — виждам как майка му го целува и може би също както тогава във всекидневната при разговора с Кречмар притиска главата му към рамото си. Той нямаше вече — нямаше и да поиска — да се върне при нея. Тя щеше да дойде при него.
XXIII
„Докато не се хванеш на хорото, не можеш да заиграеш“ — писа ми след няколко седмици той от баварската столица, имитирайки насмешливо Кумпф, за да ми извести, че е започнал композицията на „Loves Labours Lost“, и да настои по-скоро да му изпратя и останалия преработен текст. Имал нужда да хвърли общ поглед върху цялата работа, пишеше той, и желаел с оглед на някои музикални свързвания и съотношения да има възможността да разработва при случай и някои по-нататъшни места.
Той живееше на Рамбергщрасе, недалеч от академията, като пренаемател у една сенаторска вдовица от Бремен на име Роде, която държеше с двете си дъщери апартамент в приземния етаж на една още нова сграда. С прозорци към тихата улица и със самостоятелен вход, стаята, която му се отстъпваше, му хареса с чистотата и практичната си домашна наредба, той нанесе личните си вещи, книги и ноти в нея и скоро я направи напълно удобна за себе си. Едно малко безсмислено може би украшение в стаята беше голямата гравюра в орехова рамка, окачена на стената отляво, реликва от нечий отминал ентусиазъм, представляваща Джакомо Майербер на пианото, ударил с вдъхновено издигнат поглед клавишите и обкръжен от образите на своите опери. Но младият наемател не намираше, изглежда, този апотеоз за толкова лош, още повече, че когато сядаше в плетения стол, за да работи на масата, една обикновена, покрита със зелено сукно разтегателна маса, гравюрата оставаше зад гърба му. И той я остави да си стои на мястото.
В стаята имаше и един малък хармониум, той сигурно му напомняше старите дни и му беше много полезен. Но тъй като сенаторката прекарваше повечето време в своята обърната към градината стая, а дъщерите й оставаха до обед също невидими, на негово разположение бе и роялът в салона, един малко раздрънкан, но меко звучащ „Бехщайн“. В този салон с тапицирани кресла, бронзирани канделабри, позлатени решетчести столчета, продълговата масичка с брокатна покривка и една потъмняла от времето с разкошна рамка картина от 1850 година, представяща Златния рог с изглед към Галата — с една дума, все неща, в които човек веднага откриваше останките от една заможна някога домашна наредба — в този салон често се събираше вечер малък светски кръжец, към който Адриан, отначало неохотно, а сетне по навик, се остави да бъде привлечен, за да играе накрая по силата на обстоятелствата донякъде ролята на син в къщата. Събираха се хора от артистичния и полуартистичния свят, прилични, така да се каже, бохеми, възпитани и все пак доста свободни, разпуснати и забавни, за да оправдаят надеждите, които бяха подбудили госпожа сенаторката Роде да се пресели от Бремен в тая южногерманска столица.
Битието й беше лесно да се прозре. Тъмноока светска дама с кестенява, изящно накъдрена, едва посребрена коса, с тен на слонова кост и приятни, доста запазени още черти на лицето, тя беше водила дълги години живота на видна членка в едно патрицианско общество и ръководила пълно със слуги и задължения домакинство. След смъртта на съпруга (сериозният портрет, на когото, в служебна униформа, също красеше салона), при силно намалените вече средства и невъзможността да се поддържа напълно положението в обичайната й среда, у нея се бяха проявили желания поради неизчерпаната й и навярно незадоволена истински дотогава жажда за живот, насочени към един по-интересен жизнен залез в една човешки по-топла сфера. Приемите си тя устройваше, така поне й се искаше да се вярва, за да бъде полезна на своите дъщери, предимно обаче, както доста ясно личеше, за да им се сама наслаждава и за да бъде ухажвана. Най-много я забавляваха малките, не прекалено смели цинизми и намеци за добродушно лекомислените нрави в този град на изкуството, анекдотите за келнерки, натурщици и художници, които предизвикваха у нея висок, превзет чувствен смях при затворени устни.
Личеше, че дъщерите й Инес и Клариса никак не обичаха този смях, когато го чуеха, те си разменяха студено-неодобрителни погледи, крито явно показваха раздразнителността на вече порасналите деца от неуталожените човешки слабости в природата на майката. При това, поне у по-младата, Клариса, скъсването с буржоазния начин на живот бе съзнателно желано и подчертано. Тази едра блондинка с голямо белосано лице, пухкава долна устна и слабо развита брадичка се подготвяше за театрална кариера и вземаше уроци при възрастния изпълнител на героични роли в Кралския национален театър. Тя беше избрала за сламеножълтата си коса смела фризура, носеше шапки, големи колкото колело, и обичаше ексцентричните боа от пера. Впрочем нейната импозантна фигура понасяше много добре тези неща и абсорбираше тяхната очебийност. Склонността й към мрачни чудатости забавляваше кръга на нейните поклонници. Тя имаше един яркожълт котарак на име Исак, на чиято опашка връзваше черна атлазена панделка в знак на траур по умрелия папа. Емблемата на смъртта се повтаряше и в нейната стая, където бе представена не само от един озъбен истински череп, но и от бронзово преспапие, което представяше пак безокия символ на тленността и „изцелението“, сложен върху някакъв фолиант. На него с гръцки букви се четеше името на Хипократ. Фолиантът беше кух, долната му гладка страна беше прикрепена с четири малки винтчета, които можеха да се отвинтят само с извънредно тъничък инструмент. Когато Клариса се самоуби по-късно с отровата, която била скрита в кухината на този предмет, госпожа сенаторката Роде ми го подари за спомен и аз съм го запазил до днес.