Също и на по-голямата сестра Инес бе съдено да извърши една трагична постъпка. Тя представляваше — не знам дали да кажа: обаче — консервативният елемент в това малко семейство. Държането й беше непрестанен протест против изскубналото ги от тяхната среда преместване и немския юг, против този артистичен град и бохемството, против вечерите, устройвани от майка й. Обърната назад, тя подчертано държеше за старата, бащина буржоазна строгост, за буржоазното достойнство. Но човек добиваше впечатлението, че този консерватизъм бе нещо като защита срещу напреженията и заплахите, изхождащи от самата нейна природа, на които тя все пак придаваше някаква интелектуална значимост. По фигура беше по-нежна от Клариса, с която се разбираше много добре, докато отношението й към майката, негласно, но ясно, бе отрицателно. С удължена шийка и остро усмихнати, устни, тя държеше наклонена главата си косо напред под бремето на тежката пепеливоруса коса. Носът й беше леко орлов, погледът на светлите й очи — почти скрит от полуспуснатите клепки — бе морен, нежен и недоверчив, поглед, който говореше за знание и печал, и все пак нелишен от искри на закачливост. Възпитанието, което бе получила, не излизаше извън рамките на най-голяма коректност — прекарала беше две години в един аристократичен, покровителствуван от двореца девически пансион в Карлсруе. Не се увличаше от никакво изкуство или науки, напротив, държеше като истинска дъщеря да се занимава с домакинството, но четеше много, пращаше извънредно добре стилизирани писма „до дома“, до миналото, до директорката си в пансиона, до някогашните си приятелки и пишеше между другото стихове. Сестра й ми даде веднъж да прочета една нейна поема, озаглавена „Рудокопач“, чиято първа строфа още си спомням. Тя гласеше:
Останалото съм забравил. В паметта ми е останал само заключителният стих:
Толкова засега за дъщерите, с които като наемател Адриан се сдружи. Те го ценяха и двете, което караше и майката да го зачита особено, макар че тя го намираше за недостатъчно артистичен. Колкото до гостите, които посещаваха този дом, семейството Роде канеше обикновено ту едни, ту други от тях, в това число и Адриан, или както му казваха, „нашия наемател господин доктор Леверкюн“, на вечеря в трапезарията, украсена с един прекалено монументален за това помещение и отрупан с резба дъбов бюфет, останалите гости идваха към девет часа или по-късно, за да музицират, да пият чай и да поприказват. Това бяха колеги и колежки на Клариса, пламенни млади мъже с ясно, гърмящо „р“ и госпожици с добре поставени гласове идваха и съпрузите Кньотерих — мъжът, Конрад Кньотерих, кореняк мюнхенец, подобен на древен германец, на някой от старите сугамбри или убиери, липсваше му само един засукан перчем на темето — човек с неопределени артистични занимания, навярно художник в миналото, но по това време работеше като дилетант музикални инструменти и свиреше извънредно буйно и фалшиво на чело, при което сумтеше енергично с орловия си нос — и жена му, Наталия, черноока, с обици и черни, виещи се към бузите къдрици, с испанска, екзотична някаква жилка, занимаваща се също с живопис идваше и един учен, доктор Краних, нумизматик, уредник на нумизматичен кабинет, с ясен, твърд и бодро подчертан изговор, но с астматично задъхан глас, други двама посетители бяха приятелите художници, членове на „Сецесион“, Лео Цинк и Баптист Шпенглер, първият австриец от Боценско, по своята техника шегобиец в обществото, един подмилкващ се клоун, вечно иронизиращ с меко провлечения си говор и себе си, и прекалено дългия си нос, донякъде тип на фавн, който с действително много смешния поглед на кръглите си, извънредно сближени очи будеше смях у жените, а това винаги е добро начало — вторият, Шпенглер, родом от Средна Германия, рус, мустакат, скептичен светски човек, състоятелен, не особено работлив, ипохондрик, начетен, непрекъснато мигащ и винаги усмихнат при разговор. Инес Роде нямаше абсолютно никакво доверие в него — в какво отношение, тя не казваше, но говореше за него на Адриан, че е потаен човек и покрит въглен. Ала Адриан заявяваше откровено, че намира у Баптист Шпенглер някаква успокоителна интелигентност, и с удоволствие разговаряше с него — но беше много по-малко отстъпчив пред опитите за сближение на друг един гост, който с простодушна доверчивост се стараеше да преодолее неговата затвореност. Това беше Рудолф Швертфегер, даровит млад цигулар в Цапфенщьосеровия оркестър, който наред с дворцовата капела играеше значителна роля в музикалния живот на града. Роден в Дрезден, но по произход по-скоро от Долна Германия, русокос, среден на ръст, добре сложен, Швертфегер притежаваше шлифовката и приятното държане, присъщи на саксонската цивилизация, и беше колкото добродушен, толкова и кокетлив, прекарваше всяка свободна вечер поне на един, а повечето пъти на два и на три приема, предаден от все сърце на флирт с прекрасния пол, с млади девойки, а също и с по-зрели жени. Отношенията му с Лео Цинк бяха хладни, а понякога дори и обтегнати — често съм забелязвал, че обичливите хора не се много обичат помежду си и това се отнася както до мъжете — покорители на женски сърца, така и до хубавите жени. Аз от своя страна нямах нищо против Швертфегер, дори искрено му симпатизирах и неговата ранна, трагична смърт, обвеяна за мен от особен, зловещ ужас, ме потресе до дън душа. Колко ясно виждам още пред себе си този млад човек с неговия момчешки навик да оправя с движение на рамото дрехата си и леко да мръщи в ъгълчето устата си, помня наивния му обичай да се вглежда напрегнато и сякаш възмутено при разговор в този, с когото говори: стоманеносините му очи буквално се впиваха тогава в лицето на събеседника, като се спираха ту на едното, ту на другото око на говорещия, а устните му някак особено се издуваха. Човек беше готов да припише какви ли не още прекрасни качества на любезната му натура, независимо от таланта му. Прямота, порядъчност, липса на предразсъдъци, артистично, лишено от завист равнодушие спрямо парите и благата в живота, с една дума, някаква чистота, която просто светеше и в погледа на хубавите му — повтарям — стоманеносини очи върху наистина малко нещо булдожкото му или мопсовско, но младежки привлекателно лице — всички тези черти му бяха присъщи. Той музицираше често със сенаторката, която не беше лоша пианистка, и с това навлизаше в периметъра на споменатия вече Кньотерих, който изгаряше от нетърпение също да заскрибуца на своето виолончело, ала обществото явно предпочиташе да слуша Рудолф. Швертфегер свиреше чисто, култивирано, тонът му не беше голям, но сладостно звучен и технически дори блестящ. Рядко можеше да се чуе по-безупречно изпълнение на някои работи от Вивалди, Виьотан и Шпор, на сонатата в до-минор от Григ, дори на Кройцеровата соната и на някои пиеси от Цезар Франк. Но инак си беше простичък, от литературата съвсем незасегнат, макар че държеше за доброто мнение на духовно издигнатите хора — не само от суетност, но и защото сериозно ценеше общуването с тях, като се надяваше да се издигне и усъвършенствува ни този начин. От Адриан се почувствува веднага привлечен, започна да го ухажва и просто пренебрегваше поради това дори дамите, питаше го за мнението му, молеше го да му акомпанира, което Адриан по онова време винаги отказваше, показваше явно, че не може да се насити да разговаря с него на музикални и немузикални теми, и никаква