кан перчем на темето — човек с неопределени артистични занимания, навярно художник в миналото, но по това време работеше като дилетант музикални инструменти и свиреше извънредно буйно и фалшиво на чело, при което сумтеше енергично с орловия си нос — и жена му, Наталия, черноока, с обици и черни, виещи се към бузите къдрици, с испанска, екзотична някаква жилка, занимаваща се също с живопис идваше и един учен, доктор Краних, нумизматик, уредник на нумизматичен кабинет, с ясен, твърд и бодро подчертан изговор, но с астматично задъхан глас, други двама посетители бяха приятелите художници, членове на „Сецесион“, Лео Цинк и Баптист Шпенглер, първият австриец от Боценско, по своята техника шегобиец в обществото, един подмилкващ се клоун, вечно иронизиращ с меко провлечения си говор и себе си, и прекалено дългия си нос, донякъде тип на фавн, който с действително много смешния поглед на кръглите си, извънредно сближени очи будеше смях у жените, а това винаги е добро начало — вторият, Шпенглер, родом от Средна Германия, рус, мустакат, скептичен светски човек, състоятелен, не особено работлив, ипохондрик, начетен, непрекъснато мигащ и винаги усмихнат при разговор. Инес Роде нямаше абсолютно никакво доверие в него — в какво отношение, тя не казваше, но говореше за него на Адриан, че е потаен човек и покрит въглен. Ала Адриан заявяваше откровено, че намира у Баптист Шпенглер някаква успокоителна интелигентност, и с удоволствие разговаряше с него — но беше много по-малко отстъпчив пред опитите за сближение на друг един гост, който с простодушна доверчивост се стараеше да преодолее неговата затвореност. Това беше Рудолф Швертфегер, даровит млад цигулар в Цапфенщьосеровия оркестър, който наред с дворцовата капела играеше значителна роля в музикалния живот на града. Роден в Дрезден, но по произход по-скоро от Долна Германия, русокос, среден на ръст, добре сложен, Швертфегер притежаваше шлифовката и приятното държане, присъщи на саксонската цивилизация, и беше колкото добродушен, толкова и кокетлив, прекарваше всяка свободна вечер поне на един, а повечето пъти на два и на три приема, предаден от все сърце на флирт с прекрасния пол, с млади девойки, а също и с по-зрели жени. Отношенията му с Лео Цинк бяха хладни, а понякога дори и обтегнати — често съм забелязвал, че обичливите хора не се много обичат помежду си и това се отнася както до мъжете — покорители на женски сърца, така и до хубавите жени. Аз от своя страна нямах нищо против Швертфегер, дори искрено му симпатизирах и неговата ранна, трагична смърт, обвеяна за мен от особен, зловещ ужас, ме потресе до дън душа. Колко ясно виждам още пред себе си този млад човек с неговия момчешки навик да оправя с движение на рамото дрехата си и леко да мръщи в ъгълчето устата си, помня наивния му обичай да се вглежда напрегнато и сякаш възмутено при разговор в този, с когото говори: стоманеносините му очи буквално се впиваха тогава в лицето на събеседника, като се спираха ту на едното, ту на другото око на говорещия, а устните му някак особено се издуваха. Човек беше готов да припише какви ли не още прекрасни качества на любезната му натура, независимо от таланта му. Прямота, порядъчност, липса на предразсъдъци, артистично, лишено от завист равнодушие спрямо парите и благата в живота, с една дума, някаква чистота, която просто светеше и в погледа на хубавите му — повтарям — стоманеносини очи върху наистина малко нещо булдожкото му или мопсовско, но младежки привлекателно лице — всички тези черти му бяха присъщи. Той музицираше често със сенаторката, която не беше лоша пианистка, и с това навлизаше в периметъра на споменатия вече Кньотерих, който изгаряше от нетърпение също да заскрибуца на своето виолончело, ала обществото явно предпочиташе да слуша Рудолф. Швертфегер свиреше чисто, култивирано, тонът му не беше голям, но сладостно звучен и технически дори блестящ. Рядко можеше да се чуе по-безупречно изпълнение на някои работи от Вивалди, Виьотан и Шпор, на сонатата в до-минор от Григ, дори на Кройцеровата соната и на някои пиеси от Цезар Франк. Но инак си беше простичък, от литературата съвсем незасегнат, макар че държеше за доброто мнение на духовно издигнатите хора — не само от суетност, но и защото сериозно ценеше общуването с тях, като се надяваше да се издигне и усъвършенствува ни този начин. От Адриан се почувствува веднага привлечен, започна да го ухажва и просто пренебрегваше поради това дори дамите, питаше го за мнението му, молеше го да му акомпанира, което Адриан по онова време винаги отказваше, показваше явно, че не може да се насити да разговаря с него на музикални и немузикални теми, и никаква хладина, никаква сдържаност, никаква отчужденост не беше в състояние да го отрезви, да го сплаши, да го отблъсне — безспорен знак за необикновено чистосърдечие, но също и за несмутимо разбиране и естествена вътрешна култура. Веднъж, когато поради главоболие и пълно нежелание да вижда хора, Адриан не приел поканата на сенаторката и останал в стаята си, неочаквано при него дошъл Швертфегер в жакет и черна връзка-пластрон, за да го склони, според думите му по поръка на повечето или на всички гости, все пак да се присъедини към компанията. Било тъй скучно без него… Това било само по себе си доста смайващо, защото Адриан далеч не беше от тези, които можеха да се смятат за „душа на обществото“. Не зная дали тогава се бе оставил да бъде предуман. Ала въпреки досещането му, че тая обща нужда от него е само измислен предлог, за да бъде склонен, той не можеше да не почувствува известна щастлива зачуденост от една толкова неизчерпаема любезност.