След това тя предложила на гостите си кафе и понички, но Шилдкнап и Адриан изявили предпочитание да използуват останалото си време, като хвърлят поглед на къщата и стопанството, ако тя би била така любезна да им ги покаже.
— С удоволствие — рекла тя. — Жалко само, че моят Макс (това било господин Швайгещил) е на полето с Гереон, нашия син. Те искаха да изпитат една нова машина за разхвърляне на тор, която Гереон купи напоследък. Така че господата ще трябва да се задоволят май само аз да ги разведа.
Думата „задоволяване“ била тук съвсем не на място, отговорили те и тръгнали с нея из тая чудесна къща. Най-напред разгледали при входа всекидневната на семейството, където мирисът на тютюн за лула, който се долавял из цялата къща, се усещал особено силно, сетне влезли в игуменската стая, неголямо, много симпатично помещение, в по-стар стил от външната архитектура, според характера си по-скоро от хиляда и шестстотинте, отколкото от хиляда и седемстотинте години, облицовано с ламперия, с гол дъсчен под и тапети от пресована кожа до самия гредоред на тавана, с икони по стените до леко сводестата прозоречна ниша, с кръгли стъкла в оловни рамки и пъстра стъклопис в оставените помежду им квадрати; в една по-голяма ниша в стената, над меден леген, бил закачен меден казан за вода; по-нататък се виждал стенен долап, обкован с железни скоби и заключалки. В стаята имало, освен това, една ъглова пейка с кожени възглавници и тежка, подобна на ковчег дъбова маса, недалеч от прозореца, с дълбоки чекмеджета под полирания плот. В средната си част той бил малко врязан навътре, ръбът околовръст бил малко по-висок, а отгоре бил сложен украсен с резба пулт. От тавана се спускал огромен полилей с останали по него угарки от восъчни свещи — някакво неправилно, завършващо на всички страни с връхчета, еленови рога и други фантастични фигури украшение от времето на Ренесанса.
Посетителите искрено похвалили игуменската стая. Шилдкнап поклатил дори замислено глава и рекъл, че би трябвало човек тук да се установи, тук да живее, но госпожа Швайгещил изразила съмнение, като казала, че за един писател тук ще е май много самотно, много далеч от културата и живота. Тя повела гостите си и нагоре по стълбата, за да им покаже на горния етаж няколко от множеството спални от двете страни на варосания, миришещ на плесен коридор. В тях имало кревати и ракли, подобни на шарения долап долу в залата, но само някои от леглата били приготвени за спане с високи, както е обичаят на село, бухнати пухени завивки. „Колко много спални!“ — рекли и двамата. Да, но повечето от тях стоели почти винаги празни, отговорила стопанката. Само от време на време някоя се заемала. В продължение на две години, до миналата есен, една баронеса фон Хандшухсхайм живяла тук и бродела из цялата къща, тя била дама, чиито мисли, както се изразила госпожа Швайгещил, не били тъкмо такива, каквито са на останалия свят, и затова тя потърсила тук закрила. Самата стопанка се разбирала с наемателката си много добре, разговаряла на драго сърце с нея и успявала понякога да я накара сама да се смее над своите по-особени идеи. Но за съжаление те не могли да бъдат напълно отстранени и спрени в развитието им, така че накрая трябвало да поверят милата баронеса на по-подходящи, вече лекарски грижи.
За това госпожа Швайгещил разказала, когато вече слизали по стълбата и излезли на двора, за да хвърлят поглед и в оборите. А преди това, казала тя, една от четирите спални била заета от една госпожица от много добро семейство, която добила тук детенцето си — тъй като говорела пред хора на изкуството, тя можела да нарича нещата, не и хората, разбира се, с техните имена. Бащата на госпожицата бил висш съдия от байройтските. Той си купил електрически автомобил и от това произлезли всички тия нещастия. Защото трябвало да си вземе за това и шофьор, който да го откарва до службата, и тоя младеж, иначе нищо особено, но доста издокаран в ливреята си с ширити, завъртял до самозабрава главата на тази госпожица. Тя забременяла от него и когато работата излязла наяве, родителите изпаднали в такава ярост и отчаяние, така започнали да си кършат ръцете, да си скубят косите, да кълнат, да се вайкат и да ругаят, че просто да не повярваш. От разбиране, нито от селско, нито от артистично, нямало и следа — само див градски страх за тяхното добро име. Госпожицата се молела и ридаела, търкаляла се просто в краката им под техните гневно разтърсвани юмруци и накрая припаднала заедно с майка си. А председателят на съда пристигнал тук един ден — дребен, с остра посивяла брадица и златни очила, съвсем разсипан от мъка човек — и поговорил с госпожа Швайгещил. И те се споразумели госпожицата да се освободи тук без много шум от бременност и сетне, все под предлог на малокръвие, да остане в стопанството още някое време. А когато дребничкият висш чиновник се запътил да си върви, той още веднъж се обърнал и със сълзи на очи зад златните рамки пак стиснал ръката й с думите: „Благодаря ви, мила жено, за вашата добрина и разбиране!“ Но с това той искал да рече разбиране спрямо съсипаните родители, а не спрямо госпожицата.