Тя също пристигнала, едно клето създание, с вечно зинала уста и дигнати вежди и докато очаквали да настъпи събитието, доверила много неща на госпожа Швайгещил, признала й напълно вината си и съвсем не се изкарвала, че била прелъстена — напротив, Карл, шофьорът дори й казвал: „Не е хубаво, госпожице, по-добре да оставим това!“ Но то било по-силно от нея и тя била готова да заплати за това с живота си, както и щяла да го стори, а с готовността си да умре, така поне й се струвало, тя изкупвала всичко. Показала много храброст, когато часът на раждането дошъл, и с помощта на тукашния околийски лекар, добрия доктор Кюрбис — комуто било съвършено безразлично как идва на света едно дете, стига всичко да протича нормално и плодът да не е в напречно положение — дала живот на рожбата си, едно момиченце. Но въпреки чистия въздух на село и доброто гледане, госпожицата си останала много слаба след раждането, все така държала отворена устата и дигнати веждите си, от което страните й изглеждали още по-слаби, така че при вида й, когато нейният дребен високопоставен татко дошъл след известно време да си я вземе, зад златните му очила пак заблестели сълзи. Детето било изпратено при „сивите девици“ в Бамберг, но и майката оттогава била вече само една сива госпожица: с едно канарче и една костенурка, подарени й от състрадателните родители, тя закреяла, заболяла в стаицата си от охтика, зародиша на която навярно е носила винаги в себе си. Най-после я пратили в Давос, но това, изглежда, я вече довършило, защото умряла там почти веднага — както си го и желала и ако е имала донякъде право да смята, че с готовността да се умре се изкупвало предварително всичко, тогава тя се е разплатила за грешката си и с това цялата работа се е приключила.
Посетителите се отбили в обора при кравите, надникнали при конете и хвърлили поглед в свинарника, докато стопанката им разказвала за приютената от нея госпожица. Отишли и при кокошките, и при пчелите зад къщата и тогава приятелите попитали какво дължат, но им било заявено, че не дължат нищо. Те поблагодарили за всичко и си заминали с колелата обратно за Валдсхут, за да успеят за влака. Че този ден не минал напразно и че Пфайферинг е забележително място — по това и двамата били съгласни.
Адриан запази в душата си спомен за тази местност, без това да повлияе още на неговите решения. Той искаше да замине, но да замине много по-далеч от само един час път с влака. От музиката на „Loves Labours Lost“ беше готова тогава само клавирната скица на встъпителните сцени; но работата не вървеше; трудно бе да се поддържа пародийната изкуственост в стила, това предполагаше непрекъснато поддържане на ексцентричността в настроението и изискваше нови простори, по-дълбоки промени в околната обстановка. Обзе го безпокойство. Наетата у Роде стая на Рамбергщрасе, която му предлагаше само несигурно усамотяване и където всеки момент можеше някой внезапно да влезе и да го повика при гостите, му вече дотегна.
„Аз търся — писа ми той, — запитвам в себе си света и се вслушвам, за да ми бъде посочено някое място, където да се укрия от света и несмущаван от никого, да поведа разговор със своя живот, със своята съдба.“