Странни, съдбовни думи! Може ли да не тръпна, може ли да не трепери ръката ми, когато си мисля за какъв разговор, за каква среща и спогодба търсеше той — съзнателно или не — подходящото място?
Изборът му се спря на Италия, закъдето реши да замине в необикновено за туризъм време — тъкмо в началото на лятото, към края на юни. Той убеди и Рюдигер Шилдкнап да тръгне с него.
XXIV
Когато още като учител в Кайзерсашерн посетих през ваканцията на 1912 година с младата си жена Адриан и Шилдкнап в избраното от тях сабинско планинско гнездо, двамата приятели прекарваха там вече второто си лято: за зимата се бяха прибрали в Рим, но още през май с настъпването на горещините те пак потърсиха планината и се настаниха в същия гостоприемен дом, в който миналата година бяха прекарали три месеца и се бяха чувствували като у дома си.
Селището се казваше Палестрина, родното място на композитора Палестрина, наричано в древността Пренесте, упоменато от Данте в двадесет и седмата песен на „Ада“ под името Пенестрино, крепост на князете Колона — едно кацнало в планината живописно градче, където стъпалата на една засенчена от къщите, неособено чиста улица извеждаха от долния църковен площад към по-високо разположените му части. Някаква порода малки черни свини тичаха наоколо по улицата, а някое от натоварените нашироко магарета, които също сновяха нагоре-надолу по нея, можеха лесно да притиснат невнимателния пешеходец към стената. Улицата продължаваше и над селището вече като планинска пътека покрай един капуцински манастир и стигаше до върха на хълма, където още личаха останките от един акропол, а край тях развалините на античен театър. През време на краткия ни престой Елена и аз се изкачвахме няколко пъти до тези благородни старини, докато Адриан, който „не искаше нищо да види“, месеци наред не бе отивал по-далеч от сенчестата градина на капуцинския манастир — неговото любимо място.
Домът Манарди, в който Адриан и Рюдигер се бяха настанили, беше тук може би най-личният и макар че самото семейство на стопаните се състоеше от шест члена, в него се намери лесно място и за нас, пришълците. Разположен на стръмната улица, той беше масивна и строга сграда с вид почти на палацо или на замък, строена според преценката ми през втората третина на седемнадесетия век, с леко украсен корниз под плоския слабо издаден дървен покрив, малки прозорци и нашарена по вкуса на ранния барок голяма порта, в дъсчената обшивка на която беше изрязана вече действителната, снабдена със звънче входна врата. На нашите приятели бе отредено обширно пространство в приземния етаж, състоящо се от едно работно, голямо като зала помещение с два прозореца, с каменен под както във всички стаи на къщата, сенчесто, прохладно, малко тъмно, мебелирано много просто със сламени столове и натъпкани с конски косми канапета, но толкова просторно наистина, че двама души, поради значителното разстояние помежду им можеха, без да си пречат, да се занимават несмущавано с работата си. Непосредствено до тази стая бяха и обширните, но също тъй много скромно обзаведени спални, от които една трета, подобна на тях, беше отворена и за нас, новите гости.
Семейната трапезария, а в съседство и много по-голямата от нея кухня, където приятелите от градеца бяха приемани — с огромен, черен оджак, с накачени приказни черпаци, грамадни вилици и ножове, които спокойно можеха да принадлежат на някой великан-човекоядец, с полици, отрупани с медни съдове, тигани, тави, сахани, супници и хавани — бяха на горния етаж; тук се разпореждаше синьора Манарди, наричана от своите Нела — казваше се сигурно Перонела — представителна матрона, римски тип, с красиво обрисувана горна устна — не твърде черноока, само с добри, кестеняви очи и тук-там посребрена, изопната, гладко причесана на път коса, селски простичка, работлива, съразмерно пълна жена — човек можеше често да я види, подпряла малките, но свикнали на труд ръце (с две венчални халки по вдовишкия обичай на дясната) о здраво препасаните с престилка яки хълбоци.
От женитбата й беше останала една дъщеря, Амелия, тринадесет-четиринадесетгодишно, донякъде слабоумно момиченце, което имаше обичай да движи на трапезата насам-натам пред очите си лъжицата или вилицата и с въпросителен тон да повтаря на себе си някоя втълпила се в съзнанието му дума. Така преди години у Манарди било на квартира едно благородно руско семейство, главата на което, някакъв граф или княз, виждал призраци и тревожел понякога нощем обитателите на къщата, като стрелял с револвер по явяващите му се в спалнята духове. С тези останали, разбира се, живи спомени се обясняваше защо Амелия тъй често и упорито запитваше лъжицата си: „Spiriti? Spiriti?“ Но и по-дребни неща се запечатваха доста смислено в паметта й. Така например веднъж един немски турист употребил пред нея думата „melone“, пъпеш, на италиански от мъжки род, по немски — в женски, и ето че момиченцето започнало оттогава да клати глава и с тъжни очи да следи движението на лъжицата си и да мърмори: „La melona? La melona?“ Синьора Перонела и нейните братя не обръщаха внимание на тези прояви, с тях бяха отдавна свикнали и само ако долавяха недоумението на някой гост, те му се усмихваха не толкова извиняващо, колкото умилено и нежно, едва ли не даже щастливо, сякаш се отнасяше до нещо много мило. Елена и аз също свикнахме скоро със смътните размишления на Амелия през време на обеда. Адриан и Шилдкнап изобщо не ги забелязваха вече.