Само една настойчиво наблюдателна дружба като моята можеше да почувствува или да предугади подобна промяна в значението на нещата, но не дай боже някой да помисли, че това впечатление би могло да намали моята радост от близостта на Адриан. Това, което ставаше с Адриан, можеше да ме потресе, но никога не и да ме отдалечи от него. Има хора, с които не е лесно да живееш, но които е невъзможно да изоставиш.
XXV
Документът, за който вече неколкократно намеквам в тези страници, тайните Адрианови бележки, които след неговата смърт се намират у мене, запазени като безценно, ужасяващо съкровище — ето ги тук, аз ги разкривам. Биографичният момент за тяхното включване в моето изложение вече настъпи. Тъй като откъсвам мислите си от Адриановото доста своенравно избрано и споделяно със силезиеца убежище, където и аз му гостувах, прекъсвам временно моя разказ и в тази двадесет и пета глава читателят ще чуе непосредствено неговите думи.
Дали само неговите? Защото пред себе си аз имам всъщност разговор. Тук говори предимно дори един друг, ужасно друг, и Адриан само записва в своята каменна зала, каквото е чул от него. Един диалог? Дали това е наистина диалог? Трябва да съм луд да го вярвам. Затова не мога и да повярвам, че дълбоко в себе си той е приемал за действителност това, което е виждал и чувал: и когато го е чувал и виждал, и по-късно, когато го е записвал — въпреки цинизмите, с които събеседникът му се е старал да го убеди в своето обективно съществуване. Но ако не е имало посетител — всъщност аз се ужасявам от готовността, която се чете между редовете му, да се допусне, макар условно, макар само като възможност неговата реалност! — тогава е ужасно да се помисли, че и всички онези цинизми, подигравки и фантасмагории са изхождали само от собствената душа на мнимо посетения…
От само себе си се разбира, че аз не възнамерявам да поверя Адриановия ръкопис на печатаря. Тук преписвам собственоръчно, дума по дума, бележките му от нотната хартия, изписана с неговите, както и по-рано споменах, дребни, старинно завъртени, черни кръгли букви, монашески букви, би могло да се каже, за да ги включа в моя ръкопис. Послужил си беше с нотна хартия очевидно защото в момента е нямал под ръка друга, или защото в дюкянчето долу на църковния площад Свети Агапит не се е намерила по-подходяща. На горната част на петолинието се падат два реда, два реда се падат и на басовата част, но и бялото пространство помежду беше изпълнено навсякъде също с по два реда.
Не може сигурно да се определи кога е станало записването, защото документът не носи дата. Ако моето убеждение би могло да има някаква стойност, бих казал, че той по никой начин не е съставен след или през време на нашето пребиваване в планинския градец. Той се отнася или до някой по-ранен период от лятото, през което и ние бяхме три седмици с приятелите, или до предишното лято, първото, прекарано от тях у Манарди. Че по времето, когато го посетихме, преживелицата, върху която ръкописът почива, беше вече в миналото, че Адриан тогава беше вече водил разговора, който сега ще цитирам, в това съм уверен напълно, както и в това впрочем, че записването му е станало непосредствено след случката, навярно още на следния ден.
И тъй, започвам преписването — и се боя, че и без далечните взривове, които разтърсват килията ми, моята ръка пак ще трепери и буквите пак ще изскачат от редовете…
— Знаеш ли нещо, мълчи. И аз ще мълча, макар само от срам, макар и за да пощадя хората, да, от социални съображения. Решил съм твърдо и непоклатимо въздържащият контрол на разума у мене да не отслабва до края. Но аз Го видях, най-сетне, най-сетне. Той беше тук, при мене в залата, посети ме — неочаквано, макар и отдавна очакван, поприказвах доста изчерпателно с Него, едно ме е яд само, дето не зная от що тъй треперех през цялото време, дали само от студ или от Него. Аз ли се нещо заблуждавах, или Той ме заблуждаваше, че е студено, та да треперя и от това да се убедя, че Той беше там, напълно, действително въплътен? Защото всеки знае, че няма такъв глупак, който да трепери от собствените си фантазии, напротив, те му са приятни и той без каквото и да било смущение или трепет им се предава. Смяташе ли ме Той за глупак, та с кучешкия си студ искаше да ме залъже, че аз не съм глупак, а Той не е въображение, защото от страх и объркване треперя пред Него? О, Той е хитрец.