— Какво нещо е днес изкуството? Преливане от пусто в празно. Днес то по-подхожда за някоя танцова забава и от чифт червени чепички и ти не си единственият, който се пука поради това от мъка. Погледни, ако щеш, колегите си — знам, ти не ги поглеждаш, съвсем не се интересуваш от тях, въобразяваш си, че си един-единствен и приемаш всичко, цялото проклятие на времето върху себе си. Но все пак погледни ги за утеха — тия твои събратя, посветени на новата музика, имам пред вид честните, сериозните, които са в състояние да си теглят заключенията при това положение! Не говоря за фолклористките и неокласическите приспособленци, модернизмът на които се състои в това, че си забраняват всякакъв музикален порив и носят с повече или по-малко достойнство стилните одеяния на прединдивидуалистичните времена. Мъчат се да втълпят на себе си и на другите, че скучното е станало интересно, защото интересното е започнало да става скучно.
Не можах да не се засмея, защото въпреки че студът продължаваше да ме измъчва, трябваше да призная, че откакто у него настъпи промяната, започнах да се чувствувам по-добре в негово присъствие. Той се усмихна заедно с мен само като сви още по-силно стиснатите си устни, при което леко притвори очи.
— Действително те са безсилни — продължи той, — но аз мисля, че ние предпочитаме почтеното безсилие на ония, които не желаят да прикриват общото заболяване под маската на достойнството си. Болестта обаче е обща и честните установяват симптомите й както у себе си, така и в масовото израждане. Не е ли творчеството заплашено от изчерпване? Всичко по-сериозно, което все още добива публичност, свидетелствува само за измъченост и неохота. Външни, обективни причини? Липса на търсене — възможността за творчество, както в долибералната ера, зависи до голяма степен от случайното благоволение на меценатите? Да, така е, но то не е още достатъчно обяснение. Самото композиране е станало много трудно, ужасно трудно. Щом произведението не може вече да претендира за оригиналност, как може още да се работи? Ала така си е, приятелю мой, шедьовърът, завършеното в себе си произведение се смята вече за традиционно изкуство, еманципираното изкуство го отрича. Всичко идва оттам, че пази боже някой да си позволи да използува веднъж употребено вече музикално звукосъчетание. Невъзможен е вече намаленият септакорд, невъзможни са някои хроматични преходни тонове. Всеки, който се смята за нещо, носи в себе си един вид канон на забраненото, на вече недопустимото и този канон постепенно се разпростира върху всички средства на тоналността, следователно върху цялата традиционна музика. Кое е подправено, кое е станало изтъркан шаблон — решава канонът. В една композиция на съвременно техническо равнище тоналните звукосъчетания, тризвучията надделяват всеки дисонанс. За тази цел те могат в края на краищата и да се използуват — но предпазливо, само в краен случай, защото шокът е по-лош и от най-ужасната предишна дисхармония. Всичко зависи от техническото равнище. Намаленият септакорд си е на мястото и дълбоко изразителен в началото на опус 111. Той отговаря на общото Бетховеново техническо равнище, на напрегнатостта между пределно възможния за него дисонанс и консонанса, нали така? Принципът на тоналността и неговата динамика придават на акорда специфичната му тежест. Той я е загубил вече — по силата на историческия процес, който никой не може да върне назад. Вслушай се в линеещия днес акорд — дори разчленен, той отстоява едно общо техническо състояние, което противоречи на днес съществуващото. Всеки звук носи в себе си и представлява цялото, а заедно с това й цялата му история. Ето защо преценката с ухо на това, кое е вярно и кое фалшиво, е свързана неизбежно и направо с него, с този сам по себе си верен акорд, и не зависи от абстрактното отношение към общото техническо равнище. Тук имаме изискване за вярност, което се поставя на артиста от самото произведение — доста строго изискване, как мислиш? Няма ли скоро да се изтощи неговата дейност, докато той се съобразява с всички обективни условия, поставяни пред творчеството? Във всеки такт, за който той се реши да помисли, състоянието на техниката му се представя като проблем. Всеки миг цялата съвокупност на техниката изисква той да се справи с нея и да даде онзи единствено правилен отговор, който в дадения момент тя допуска. Стига се дотам, че неговите композиции не са нищо друго, освен такива отговори и решения на технически ребуси. Изкуството става критика — нещо твърде почтено, не ще и дума! За това се изисква много непослушание при строга послушност, много самостоятелност и много смелост. Но опасността от безплодие — как мислиш? Още ли е само опасност, или е вече свършен факт?