Той замълча. Погледна ме през очилата с влажните си зачервени очи, вдигна деликатно ръка и прекара двата средни пръста по косата си. Аз рекох:
— Какво очаквате вие? Да се възхищавам от вашето злорадство? Никога не съм се съмнявал, че вие ще можете да ми кажете само това, което сам зная. А начинът, по който ми го излагате, е съвсем преднамерен. С всичко това вие искате да ми подскажете, че за моите замисли и работа аз имам нужда и мога да очаквам помощ само от дявола. Но вие не бива да изключвате теоретичната възможност и за спонтанно възникване на хармония между собствените ми потребности и тия на момента, на „правилността“ — възможността за естествен унисон, при който би могло да се твори без особена принуда и замисляне.
Той. (със смях). — Съвсем теоретична възможност наистина! Положението е извънредно критично, драги, — за да се излезе с безкритичност наглава с него! Впрочем аз не мога да приема упрека за тенденциозно осветляване на нещата. Заради теб не е необходимо вече да изразходваме чак толкова диалектика. Но което не отричам, то е, че положението на „произведението“ ме кара изобщо да изпитвам известно задоволство. Аз съм, общо взето, против произведенията. Как да не ми е драго, като гледам заболяването, от което страда идеята за музикално произведение! Не приписвай това страдание на обществените условия! Зная, ти си склонен да вярваш и обичаш да казваш, че тези условия не предлагат нищо, което да е достатъчно задължително и утвърдено, за да се осигури хармонията на едно само по себе си значително произведение. Това е така, но не е то същественото. Трудностите, които спъват произведението, лежат дълбоко в него самото. Историческото развитие на музикалния материал се е насочило против цялостното, завършеното произведение. Той вече се свива по време, не приема удължаване във времето, което е пространството на музикалното произведение, той оставя празно това пространство. И не от безсилие, не от неспособност да образува форми, а защото един неумолим императив за плътност, който забранява всяко излишество, отрича фразата и разрушава орнамента — се опълчва против разпростирането във времето, с други думи, против формата, в която произведението се ражда, за да живее. Произведението, времето, привидността са все същото нещо и заедно подлежат на критика. А тя вече не търпи привидността и играта, не понася фикцията, тиранията на формата, която цензурира човешките страдания и страсти, раздава им роли, предава ги в картини. Допустим още е само нефиктивният, не изиграният, не нагласеният, не преобразеният израз на страданието в неговия реален миг. Безсилието и неволята на този миг толкова са порасли, че никаква привидна игра с това вече не е позволена.
Аз (много иронично). — Трогателно, трогателно. Дяволът се разчувствува. Проклетникът дявол чете морал. Човешките страдания го живо засягат. Заради тях той се подвизава в изкуството. По-добре да не бяхте споменавали за антипатията си към произведенията, ако не искахте да видя във вашите дедукции само дяволска гавра, с цел да се охули и спъне творчеството.
Той (без да се засяга). — Добре де, добре. Във всеки случай ти си съгласен, разбира се, че не е проява нито на сантименталност, нито на злоба, ако признаем днес фактите в света такива, каквито са. Някои неща не са вече възможни. Привидното възпроизвеждане на чувствата като художествено произведение на композитора, самозадоволяващата се привидност на самата музика са станали невъзможни и са вече неудържими, тая привидност се изразява от край време в това, че предварително дадените и сведени във формула елементи така се употребяват, сякаш са абсолютно необходими за конкретния частен случай. Или да подхванем нещата от обратната страна: частният случай си дава вид, като че ли е идентичен с предварително дадената, добре позната вече формула. От четиристотин години насам всяка по-значителна музика създаваше със задоволство илюзията, че това единство е ненарушимо — на нея просто й харесваше да смесва приетите общи закони, на които тя е подвластна, със своите собствени домогвания. Така не върви вече, приятелю. Критиката на орнамента, на условностите и на отвлечените обобщености е едно и също нещо. Това, което днес се критикува, е привидният характер на буржоазното художествено творчество, а в него взема участие и музиката, при все че при нея няма картина. Разбира се, пред другите изкуства тя има това предимство, че не създава картина, но с непрестанното примиряване на специфичните си домогвания с господството на условностите и тя според силите си взема участие в голямата измама. Подчиняването на израза под примиряващата всеобщост е основният принцип в създаваната от музиката илюзия. На това краят е вече дошъл. Претенцията да се мисли, че общото е включено хармонично в частното, се опровергава сама. С предварителните и смятани за задължителни условности, които осигуряваха свобода в играта, е вече свършено.