Аз. — Всичко това може да се знае и въпреки критиката условностите пак да се приемат. Играта би могла да се повдигне на по-висока степен, като се играе с форми, в които животът, както е известно, е вече изчезнал.
Той. — Зная, зная. Пародията. Тя би могла да бъде весела, ако не беше тъй тъжна в своя аристократичен нихилизъм. Очакваш ли от подобни машинации някакво особено щастие и величие?
Аз (гневно). — Не.
Той. — Кратко и рязко! Но защо рязко? Защото най-приятелски се обръщам между четири очи към съвестта ти? Защото ти разкрих отчаянието, което се крие в сърцето ти, и с осведомеността на познавач ти изтъквам просто непреодолимите трудности при днешното композиране? Поне за познавач ще трябва да ме признаеш. Позволи на дявола да разбира нещо от музика. Ако не се лъжа, ти четеше преди малко книгата на влюбения в естетиката християнин? Той беше добре осведомен, той знаеше моето особено отношение към това изящно изкуство — най-християнското изкуство по негово мнение — с отрицателен знак отпред, разбира се наистина то бе въведено и развито от християнството, но пак от него беше отречено и отхвърлено като област демонична — това да видиш! Изобщо музиката е във висша степен богословска работа, какъвто е и грехът, какъвто съм и аз. Страстта на християните към музиката — това са истински страсти господни и като такива — едновременно и познание, и провал. Истинска страст има само в двойственото, в двусмисленото — като ирония. Висшето страдание е област абсолютно подозрителна… Не, аз разбирам от музика, повярвай ми. Та затова ти и пея таз жална песен за трудностите, в които, както всичко днес, е затънала и музиката. Ще речеш, че не трябваше да го правя? Но аз го сторих само за да ти предвещая, че ти ще ги преодолееш, че ти ще се издигнеш над тях за свое собствено шеметно изумление и ще създадеш неща, пред които ще тръпнеш от свещен ужас.
Аз. — Виж ти, каква блага вест. Сигурно ще отглеждам осмотични цветя.
Той. — Дали по врат или по шия… Цветя от лед или цветя от нишесте, захар и целулоза — и едното, и другото е все природа и не се знае още за кое трябва повече да възхвалим природата. Твоята склонност, приятелю, да се занимаваш с обективното, с така наречената истина и да пренебрегваш субективното, чистото преживяване, защото си въобразяваш, че е малоценно, е наистина еснафщина, която би трябвало да превъзмогнеш. Ти ме виждаш, следователно за теб аз съществувам. Заслужава ли да се пита дали съществувам действително? Не е ли действително това, което въздействува, не е ли истина това, което преживяваш и чувствуваш? Което те възвишава, което засилва чувството ти на сила, на мощ, на господство — това е, дявол да го вземе, истина, пък макар и от добродетелно гледище да е стократна лъжа. Искам да кажа, че една неистина, която умножава силите ти, не пада по-долу от която й да е безплодно добродетелна истина. Искам още да кажа, че една творческа, даряваща гениалност болест, болест, при която летиш, минаваш в галоп през всички препятствия, прескачаш в неустрашимо опиянение на буен кон от скала на скала, е хиляди пъти по-предпочитана от живота, отколкото потътрилото се пеш здраве. Никога не съм чувал по-голяма глупост от тая, че от болното можело само болно да произлезе. Животът не е придирчив и пет пари не дава за морал. Той улавя дръзновения продукт на болестта, изяжда го, асимилира го и още щом се заеме с него, това вече е здраве. Пред факта на всепобедния ход на живота, любезни, всяка разлика между болест и здраве изчезва. Цяла тълпа, цяло поколение яки, здрави, възприемчиви младежи се нахвърля върху произведението на болния гений, на гения, който е такъв вследствие на болестта, възхищава се, възхвалява и въздига делото му, продължава го, видоизменя го посвоему, прави го достояние на културата, която не живее само с домашен хляб, но и с даровете и отровите на аптеката „Благи вестители“. Това ти го казва необалхорненият Саммаил. Той ти гарантира не само че чувството ти на мощ и блаженство към края на твоите пясъчни години все повече ще заглушава болките на малката русалка, за да нарасне накрая до триумфиращо благополучие, до възторжен прилив на здраве, до битието на един бог — това е само субективната страна на нещата, знам, това само не би те задоволило, то няма да ти се види солидно. Тогава знай: ние ти гарантираме трайна жизненост на това, което ще извършиш с наша помощ. Ти ще станеш знаме, ще посочиш пътя към бъдещето, в твоето име ще се кълне младежта, която благодарение на твоето безумие няма да е нужно да бъде и тя безумна. От твоето безумие тя ще се закърми със здраве и в нея ти ще си здрав. Разбираш ли? Ти не само ще пробиеш път през сковаващите трудности на времето, ти ще проломиш път и през самото време, през културната епоха, сиреч през епохата на културата и на култа към културата, и ти ще дръзнеш да навлезеш във варварството, което ще бъде вече двойно варварство, защото ще идва след хуманизма, след най-доброто възможно лечение на корените, след буржоазната изтънченост. А варварството, повярвай ми, разбира дори и от богословие повече от една отпаднала от култа култура, която и в религиозността вижда пак само култура, само хуманност, а не изстъпление, парадокс, мистична страст, напълно небуржоазен авантюризъм. Нека не те много учудва, че за религия ти говори свети Велтен. Поврага! Че кой друг, я ми кажи, може да ти говори днес за нея? Та не либералният богослов я! В края на краищата аз съм единственият, който все още я пази! Кому ще признаеш днес богословско съществувание, ако не на мене? И кой би се решил да води богословско съществувание без мене? Че религиозността е моя специалност, е тъй несъмнено, както е несъмнено и това, че тя не е специалност на буржоазната култура. Откак културата отпадна от култа и превърна себе си в култ, тя е вече само един отпадък и за някакви си петстотин години целият свят така се измори, така се пресити от нея, като че ли е погълнал, salva venia, цели котли от кашата й.