Той (избухва в кудкудякащ смях). — Искаш да те уведомя за pernicies, за confutatio? Това се казва любопитство, това се казва младежка жажда за знания! А има още толкова време, толкова необятно време дотогава и толкова вълнуващи събития преди това, че ти ще си намериш да вършиш много по-важни работи, отколкото да мислиш за края или да спираш вниманието си дори само върху момента, от който би започнал да мислиш за края. Но аз няма да ти откажа тези сведения, при това съвсем не е нужно да ти ги разкрасявам, защото как е възможно да те безпокоят сериозно неща, до които има още толкова време? Само че за това по начало не е лесно да се говори, което ще рече: по начало изобщо не може никак да се говори, защото същината му не се покрива от думите могат да се употребят и съчинят маса думи, но те всички ще бъдат само заместители за наименования, каквито езикът няма, и те не ще могат да претендират, че са определили нещо, което никога не може да се определи и да се изкаже с думи. В това се крие и тайното задоволство и сигурност на ада, че той не може да бъде изразен, че той е недостъпен за човешката реч, че той именно само съществува, но не може да попадне във вестника, да добие гласност, да стане, макар и с каквато и да било дума, предмет на критично познание, по отношение на него думи като „подмолие“, „преизподня“, „дебели зидове“, „безмълвие“, „забрава“, „безнадеждност“ са само бледи символи. Само със символи, любезни, трябва да се задоволяваме, когато говорим за ада, защото там вече престава всичко — не само указващата дума, но изобщо всичко — това е дори главната негова характеристика и най-общото, което би могло да се каже за него, а същевременно и което новодошлият най-напред там узнава и със своя, така да се каже, здрав смисъл съвсем не може да проумее и не иска да разбере, защото разумът или известна ограниченост в разбирането все още му пречи да стори това, с една дума, защото то е невероятно, невероятно до ужас — невероятно, въпреки че още при идването си той вместо с поздрав бива посрещнат по най-подчертан и красноречив начин с известието, че „тук всичко престава“ — всяко състрадание, всяка милост, всяка пощада, всяка и най-малка следа от зачитане на заклеващия недоверчив протест:
Уви, тъкмо така правят, тъкмо така става, и то без „словото“ да потърси за това сметка, в звуконепроницаемата, недостижима за божия слух преизподня, и при това — във вечността. Не, за тези неща не може да се говори, те са извън, някъде встрани от речта, тя няма нищо общо с тях, никакво отношение към подобно нещо, затова и не знае кое време да употреби за него и от немай-къде си послужва с бъдеще, като казва: „Там ще бъде плач и скърцане със зъби.“ Е да, това са няколко дословно взети думи, избрани от една твърде пресилена езикова сфера, и все пак те са само бледи символи и без истинско отношение към това, което „ще бъде“ там, зад дебелите зидове, в забравата — неотговорно пред никого. В действителност обаче в звуконепроницаемата преизподня ще бъде извънредно шумно, невъобразимо, оглушително шумно от всевъзможни бълбукания, гугукания, плачове, стенания, ревове, къркорения, крясъци, писъци, ръмжения, молби, мъченишки екстатични ридания, така че никой няма да различи собствения си глас, защото той ще потъне в общата врява, в плътния, гъст адски вой, в безобразните трели, изтръгвани от вечното сливане на невероятното с безотговорното. Накрая нека спомена и чудовищното сладострастно пъшкане, примесващо се към целия този концерт, защото безкрайната мъка, която трябва да се търпи, без да може да се прекъсне от припадък, от загубване на съзнанието, се изражда в срамна наслада и затова тия, които са се добрали до някакво интуитивно познание, говорят дори за „сладострастието на ада“. Тук трябва да се дири причината за елемента на гавра, на безмерно охулване, свързан с мъчението, защото тази адска наслада е равнозначна на най-скверно гаврене с непосилното страдание и е придружена от гнусни жестове и цвилещ смях: оттук и учението, че осъдените на мъки, освен това непрестанно се подиграват и хулят помежду си, че адът е всъщност чудовищна смесица от съвършено непоносими и все пак понасяни вечно страдания с непрекъснато гаврене. От ужасните болки обречените на мъки изяждат дори собствените си езици, но това ни най-малко не ги обединява, напротив, те се отнасят един към друг с язвителен сарказъм и презрение през воя и стенанията те си разменят най-мръсни ругателства, при това най-деликатните и гордите, които никога не са си позволявали да изрекат мръсна дума, тук са принудени да употребяват най-мръсните. Една част от тяхното мъчение и хулеща сласт се състои именно в това — да обмислят най-невъобразимо мръсните.