Аз. — И от този пожар пак назад в леда. Изглежда, че вие ми подготвяте предварително ада още приживе на земята.
Той. — Това е то екстравагантният живот, единственият, който може да задоволи един горд ум. И твоето високомерие не би го заменило с едно вяло съществуване. Нима ти това предпочиташ? Ти ще се наслаждаваш цяла една вечност на изпълнен с творчество живот. А изсипе ли се пясъкът, тогава аз вече ще бъда свободен да се разпореждам и постъпвам както си искам и както разбирам с изтънченото божие създание и с всичко негово — и тяло, и душа, и плът, и кръв, и всяко негово благо — навеки…
Тук, както и преди, пак ме обзе невъобразимо отвращение, което заедно с пронизващата ме още по-ужасна вълна от глетчерен студ, излъчван от сутеньора с тесните гащи, цял ме разтърси. От бясното омерзение изпаднах в забрава, в нещо като припадък. Тогава чух гласа на Шилдкнап, който седеше в ъгъла на канапето и спокойно ми казваше:
— То се знае, не сте изпуснали нищо. Вестници и два билярда, по чашка марсала и добри хорица, които сдумват своето governo.
А аз седях по летни дрехи при лампата си с книгата на онзи християнин на коленете! Само така можех да си го обясня: в своето възмущение сигурно съм изгонил мръсника и съм оставил обратно в съседната стая завивките си, преди да дойде моят другар…
XXVI
Утешително е за мене съзнанието, че читателят няма да е прав, ако мен обвини за изключителния размер на предходната глава, която надхвърля по обезпокоителното число на страниците си дори и главата за лекциите на Кречмар. Каквито и да било недоволства във връзка с това не могат да се отнасят до моята авторска отговорност и никак не ме засягат. Да подхвърлям Адриановия ръкопис на някаква облекчителна редакция, да раздробявам „диалога“ (моля да се обърне внимание на протестиращите кавички, с които снабдявам тази дума, като съзнавам много добре, разбира се, че те само отчасти смекчават съдържащия се в нея ужас), да разкъсвам, значи, този диалог на отделни номерирани откъслеци — не могат да ме принудят никакви съображения, като например това, че вниманието на читателя може да се измори. Със скръбно благоговение аз трябваше да предам това, което ми бе поверено, трябваше да го препиша от Адриановата нотна хартия в моя ръкопис и това сторих не само дума по дума, но мога да кажа: и буква по буква. През това време трябваше често да слагам перото, често да спирам за отдих и с натежнели от размисъл крачки да кръстосвам из работната си стая или да сплитам ръце на челото и да се хвърлям на дивана, така че в действителност, колкото и да звучи странно, тази глава, която трябваше да препиша само, не вървя по-бързо под треперещата ми понякога ръка от някоя от предишните, които сам съчинявах.
Едно обмислено и вдълбочено преписване (поне за мене, но с мен е съгласен и монсиньор Хинтерпфьортнер) изисква също толкова напрежение и загуба на време, колкото излагането и на собствени мисли, ала както и на по-раншни места читателят е подценявал сигурно броя на дните и седмиците, посветени от мен дотогава на животоописанието на моя покоен приятел, така и сега той положително е изгубил представа за времето, изтекло от момента, в който започнах да пиша тия бележки. Може би моята педантичност ще му се стори смешна, но аз смятам за правилно да го уведомя, че от започването им изминаха почти дванадесет месеца и докато съставях последните глави, настъпи април 1944 година.
То се знае, под тази дата аз подразбирам момента, в който сам се намирам при своята писмена работа, а не онзи, до който съм стигнал в своя разказ, сиреч до есента на 1912 година или двадесет и два месеца до избухването на миналата война, именно когато Адриан се завърна с Шилдкнап от Палестрина в Мюнхен и на първо време се настани в един швабингски пансион за проходящи (в пансиона „Гизела“). Не зная защо това двойно летоброене — моето лично и отнасящото се до темата ми, времето, в което живея като разказвач, и времето на разказваните събития — така приковава вниманието ми. Това е едно странно сплитане на времената, към които впрочем ще трябва да се преплете и едно трето, именно времето, в което един ден читателят благосклонно ще се заеме да се запознае с тези мои съобщения, така че той ще има работа вече с три хронологически реда: с неговия собствен, с онзи на хрониста и с историческия.