Аз няма повече да се отдавам на тези спекулации, които носят според мен отпечатъка на известно тревожно безделие. Ще добавя само, че думата „исторически“ се отнася с много по-голямо основание и с далеч по-мрачна мощ не до времето, за което, а до времето, в което пиша. През последните дни бушуваше битката за Одеса, едно кръвопролитно сражение, завършило с падането на този прочут град на Черно море в ръцете на русите, без да може противникът, разбира се, да попречи на нашите операции по прегрупирането на войските. Той няма да успее да стори това естествено и в Севастопол, друга наша опорна крепост, която противникът с явно превъзхождащи сили сега се кани, изглежда, да ни отнеме. Междувременно ужасът на почти всекидневните въздушни нападения над нашата надеждно защитена крепост Европа нараства вече до кошмарни размери. Каква полза, че множество от тези все по-разрушителни и смъртоносни чудовища стават жертва на нашата героична отбрана? Хиляди от тях затъмняват небето на безстрашно обединения континент и все нови и нови наши градове се превръщат в руини. Лайпциг, който играе в развитието на Леверкюн, в неговата трагедия такава значителна роля, беше напоследък жестоко ударен: от неговия прочут издателски квартал са останали, както чувам, само купища развалини и безценни литературни и научни съкровища са станали жертва на разрушението — една тежка загуба не само за нас, немците, но и за целия жаден за просвещение свят, който, дали от заслепление или с право — това да реша аз не смея, — изглежда готов обаче да се примири с нея.
Да, боя се, че нашата фатално насочвана политика, която ни вкара в конфликт едновременно както с най-многолюдната и обхваната при това от революционен подем сила, така и с най-мощната по своя индустриален капацитет държава, ще завърши за нас пагубно. Както изглежда, тая американска производствена машина няма нужда дори да заработи с пълен ход, за да смаже всичко с огромната си продукция на въоръжение. А това, че тези упадъчни демокрации умеят дори да използуват тези ужасни средства, е за нас изумителен и отрезвяващ факт, под тежестта на който ние всекидневно все повече се отучваме от заблудата, че войната била само немски прерогатив и че в изкуството на насилието всички други трябвало да се проявяват като дилетантствуващи невежи. Ние (монсиньор Хинтерпфьортнер и аз не сме вече изключения в това отношение) започнахме да очакваме от военната техника на англосаксонците какво ли не и напрежението във връзка с едно възможно нахлуване расте: едно нападение от всички страни с превъзхождащ материал и милиони войници срещу нашата европейска крепост — или да река по-право: затвор, или още по-право: лудница — се очаква и само внушителните описания на взетите предпазни мерки срещу евентуален неприятелски десант, които изглеждат да са наистина грандиозни мерки, с цел да бъдем предпазени ние и нашата част на света от загубата на нашите днешни водачи, — са единствено в състояние да поддържат у нас душевното равновесие пред ужаса на това, което ни чака.
Не ще и дума, времето, в което пиша, е несравнено по-бурно от онова, което описвам, от времето на Адриан — неговото време го доведе само до прага на нашата невероятна епоха и на мене ми иде да му извикам, иде ми от сърце да извикам на всички, които не са вече между нас и не бяха вече между нас, когато това вече започна: „Блазе ви, почивайте в мир!“ Обстоятелството, че на Адриан се спестиха страхотиите на нашите дни, е за мен скъпо, в моите очи то е неоценимо и тъй като ми е дадена възможността да съзнавам тая негова защитеност, аз с готовност приемам ужасите на времето, в което продължавам да съществувам. Имам чувството, като че аз отговарям и живея заради него и вместо него, че аз нося товара, който беше спестен на неговите плещи, с една дума — че му оказвам услуга, като със своя живот го избавям от необходимостта да живее и тази представа, колкото и илюзорна и лудешка да е, ме някак радва, тя някак задоволява непрестанното ми желание да му бъда в услуга, да му помагам, да го предпазвам — една нужда, на която, докато беше жив моят приятел, бе съдено да бъде тъй малко задоволявана.
Според мене заслужава да се отбележи, че престоя на Адриан в швабингския пансион не продължи повече от няколко дни и че той изобщо не направи опит да си намери в града някое подходящо постоянно жилище. Шилдкнап беше писал още от Италия до своите предишни хазяи на Амалиенщрасе и си беше осигурил наново стария си подслон. Но Адриан не мислеше да се връща отново у сенаторката Роде, нито изобщо да остава в Мюнхен. Изглежда, отдавна се бе установил мълком на някои решения — така че не стана и нужда да ходи предварително в Пфайферинг край Валдсхут за оглед и уговаряне, а направо замени това с един само телефонен разговор, и то твърде кратък. Той позвъни от пансион „Гизела“ на Швайгещилови — майка Елза му се обади насреща, — каза, че е един от двамата велосипедисти, на които веднъж бе разрешено да разгледат къщата и стопанството, и попита дали и срещу какъв наем би могъл да получи една спалня в горния етаж и игуменската стая в приземния за всекидневна. Въпросът за наема, който впоследствие, включително храната и прислугата, се оказа твърде умерен, госпожа Швайгещил остави най-напред висящ. Тя поиска да разбере преди всичко за кого от двамата тогавашни посетители става дума, узна, справяйки се явно с впечатленията си оттогава, че се отнася до музиканта, и изрази вече след това известно съмнение, впрочем единствено в негов собствен интерес и от негово собствено гледище, дали молбата му е разумна — но и то само със забележката, че той сигурно най-добре знае какво му е нужно. Те, Швайгещилови, рече тя, не били редовни наемодатели за някакъв приход, а вземали само понякога, така да се каже, от случай на случай, наематели и пансионери; господата са могли още тогава да разберат това от нейните думи, а дали сега случаят и обстоятелствата с обадилия се господин са такива, това тя оставя той сам да прецени. Зер то у тях си е доста глухичко и еднообразно, пък и примитивно, особено с удобствата: никаква баня, никакъв модерен клозет, ами нещо селско вън от къщата и тя се учудва наистина, че един господин, който няма още, ако е схванала вярно, и тридесет години и се занимава с такова изящно изкуство, иска да се установи толкова далеч от центровете на културата — в едно село. Впрочем „учудва“ не била точната дума, нито на нея, нито на мъжа й било свойско да се учудват и ако това е тъкмо което той търси, защото повечето хора наистина прекалено много се чудят, тогава нека заповяда. Все пак не е зле да си го прекара още веднъж през ума, че то Макс, нейният мъж, пък и тя държат на това, такова едно решение да не бъде проста прищявка, от която след кратък престой гостът да се откаже, ами отнапред да се има пред вид по-длъжко време, нали така? — и тъй нататък.