Госпожа Швайгещил с Клементина, дъщерята, селска мома с кафяви очи и скромна местна носия, стоеше пред входа под манастирския герб. Нейното поздравление беше заглушено от яростния лай на вързаното с верига куче, което газеше от възбуда в паницата си и едва не повлече покритата си със слама колибка. Напразно и майката, и дъщерята, и дотичалата да помогне при свалянето на багажа изплескана с тор по краката краварка (Валтпургис) му викаха: „Чиба, Кашперл, млъкни!“ Кучето продължаваше да беснее. Адриан го погледна няколко мига и отиде усмихнат при него.
— Зузо, Зузо — рече му той, без да повишава гласа си, с донейде учудено предупреждаващ тон и, не щеш ли, сякаш само под влияние на тези успокоително жужащи звуци животното почти начаса без преход се укроти и позволи на заклинателя си да протегне ръка и леко да го погали по осеяната от стари битки със заздравели рани глава, като спря с дълбока сериозност върху него жълтите си очи.
— Имате кураж, браво! — рече госпожа Елза, когато Адриан се върна пак при входа. — Повечето хора се боят от този звяр, пък и то, като се нахвърли както сега, как да не се уплашиш. Младият учител от селото, дето по-рано идеше за децата — божке, какъв бъзлив човек, — той винаги ми думаше: „Много ме е страх от това куче, госпожа Швайгещил!“
— Да, да! — кимна засмяно Адриан и те влязоха в къщата, в атмосферата на тютюн за лула, качиха се на горния етаж, където стопанката го въведе през варосания, миришещ на плесен коридор в определената за него спалня — с шарен долап и бухнало, високо легло. Хората се бяха постарали и внесли допълнително едно зелено кресло и една парцалена черга пред креслото върху боровия под. Гереон и Валтпургис внесоха куфарите.
Още тук и на слизане по стълбата започнаха преговорите по обслужването и режима на наемателя, които продължиха и долу в игуменската стая, в това старовремско характерно помещение, което Адриан отдавна бе присвоил вече вътре в себе си; установиха: сутрин — голяма кана гореща вода, силно кафе в спалнята, часовете за хранене — не бе необходимо Адриан да се храни заедно с домакините, това не бяха и очаквали, пък и те сядаха на трапезата твърде рано за него — щяха да му слагат в един и половина и в осем отделно, най-добре, според госпожа Швайгещил, в голямата стая при входа (в селската гостна с Нике и клавикорда), която и без това стояла на негово разположение при нужда. И стопанката обеща лека храна, мляко, яйца, препечен хляб, зеленчукови супи, хубав кървав бифтек със спанак на обед и омлет с ябълков мармалад на бърза ръка накрая, с една дума, неща хранителни, но леки за един по-капризен стомах като неговия.
— Стомахът… не е то май стомахът, драги, ами най-често главата, преуморената глава, която прави бели и се отразява веднага и на стомаха, дори и когато на стомаха му няма нищо, както при морската болест например и при мигрената… — аха, той страдал понякога от мигрена, и то доста често? Тя така си и мислела! Така си помислила още щом той прегледал тъй основно капаците на прозорците и опитал как може да се затъмни стаята да, да, тъмнина, лежане на тъмно, нощ, мрак, никаква светлина да не дразни очите, то си е най-доброто, докато трае бедата, и при това много силен чай, много кисел, с много лимон. Госпожа Швайгещил знае какво нещо е мигрената — не че самата е патила, но нейният Макс страдал в миналото от време на време от нея, ала с годините тая напаст преминала. Извиненията на наемателя заради неговата болнавост и за това, че той в своето лице им изтърсва, така да се каже, един хронически болен, госпожа Швайгещил не искаше и да слуша и само каза: — Ах, оставете! — нещо такова, рече тя, трябвало да се предположи веднага, защото, щом един човек като него се оттегля от места, където кипи културата, и идва в Пфайферинг, той сигурно си има за това своите основания, това явно е случай, където трябва разбиране, нали тъй, господин Леверкюн? А тук в тая къща има разбиране, макар и да няма култура. И какво ли не рече още добрата жена.