И докато стояха така и обикаляха, тя и Адриан се споразумяха за неща, които щяха да определят неочаквано може би и за двамата, неговия външен живот за цели осемнадесет години. От селото беше повикан дърводелецът, за да вземе мярка за лавица встрани от вратата, но не по-високо от старата ламперия под кожените тапети, където Адриан да сложи книгите си; веднага бе уговорено също и електрифицирането на полилея с восъчните угарки. С течение на времето в стаята, на която бе съдено да види раждането на толкова много, повече или по-малко и до днес още скрити от вниманието и възторга на публиката творения, бяха извършени и някои други промени. Скоро един килим, крайно необходим за през зимата, покри почти изцяло доста повредения дъсчен под към ъгловата пейка, единственото място за сядане, освен савонароловския стол до работната маса, беше добавено след няколко дни (без оглед на стилните тънкости, за които Адриан не се грижеше твърде) едно дълбоко кресло за четене и почивка, тапицирано със сиво кадифе, превъзходно нещо, купено у Бернхаймер в Мюнхен, което заедно с подвижната мека табуретка за краката заслужаваше много повече названието „шезлонг“, отколкото всяка друга обикновена кушетка, и оказваше вярна служба на стопанина си в продължение на почти цели две десетилетия.
Покупките (килима и креслото) от големия мебелен магазин на Максимилиан плац споменавам отчасти за да изтъкна, че благодарение на многото влакове, между тях и няколко бързи, които вземаха разстоянието за по-малко от час, връзката с града беше много удобна, така че с установяването си в Пфайферинг Адриан не се изолираше напълно от света и „културния живот“, както би могло погрешно да се заключи от думите на госпожа Швайгещил. Дори когато отиваше на някое вечерно представление, на концерт на академията или на Цапфенщьосеровия оркестър, на опера или в някое общество — понякога и то се случваше, — той имаше на разположение нощния влак в единадесет, за да се прибере в къщи. Естествено тогава той не можеше да разчита, че кабриолетът на Швайгещилови ще го вземе от гарата, но за такива случаи се бе уговорил с едно коларско предприятие във Валдсхут. Впрочем през ясни зимни нощи той дори предпочиташе да преминава пеш пътя край Рибарника до потъналото в сън стопанство, при което, за да избегне шума, даваше отдалече знак на пуснатия по това време на свобода Кашперл или иначе казано — Зузо. Това правеше с една регулираща се чрез винтовото си устройство металическа свирка, чиито най-високи тонове бяха с трептения от такава голяма честота, че човешкото ухо дори отблизо едва ги възприемаше. Но за притежаващите по-други свойства ушни тъпанчета на кучето те оказваха, и то от удивително далечно разстояние, много силно въздействие и Кашперл се държеше идеално тихо, щом тайният, иначе от никого недолавян звук стигнеше през нощта до слуха му.
От любопитство, но не по-малко и поради притегателната сила, упражнявана от хладно-затворената и, бих казал, надменно-боязлива личност на моя приятел върху някои натури, скоро в неговото убежище започнаха да пристигат от града ту едни, ту други посетители. Тук аз отстъпвам на Шилдкнап първото място, което и в действителност той заслужаваше: много естествено, че той пръв дойде да се осведоми как прекарва Адриан на мястото, което бяха задружно открили оттогава, особено през лятото, той често прекарваше края на седмицата при него в Пфайферинг. Цинг и Шпенглер също го навестиха с велосипеди, защото при покупки в града Адриан се беше отбил на Рамбергщрасе у семейството Роде и двамата приятели художници бяха чули от дъщерите, че се е върнал, и бяха научили новото му местожителство. По всяка вероятност инициативата за посещението в Пфайферинг принадлежеше на Шпенглер, защото Цинк, много по-даровит и деен от Шпенглер като художник, но много по-малко изтънчен от него като човек, нямаше никакво разбиране за природа като Адриановата и беше дошъл без съмнение само за да не се дели от приятеля си и да се докарва по австрийски с „целувам ви ръка“ и неискрени възгласи на възхищение „Божичко!“ пред всичко, което му беше показвано — в действителност обаче неприязнен. Неговите палячовщини, комедиите, които разиграваше с дългия си нос и сближени очи, за да разсмива хипнотизиращо жените, не оказваха никакво въздействие върху Адриан, тъй отзивчив и благодарен иначе за всичко комично. Но суетността вреди на комизма, а сатироподобният Цинк имаше, освен това досадния навик да дебне при разговор всяка дума, дали не би могло да й се припише двусмислено сексуално значение, за да се залови за нея — една мания, която, както Цинк навярно бе забелязал, никак не очароваше Адриан.