Мигайки често, с ямичка на бузата, Шпенглер любезно посрещаше с блеещ смях тези инциденти. Сексуалното го занимаваше в литературен, така да се каже, смисъл; за него полът и интелектът бяха тясно свързани, което само по себе си не е невярно. Неговата вътрешна структура (това вече го знаем), неговото чувство за изтънченост, за одухотвореност, за критика почиваше на случайното му нещастно съприкосновение със сексуалната сфера, на телесната му белязаност от нея, то беше само чиста злополука и за неговия темперамент, за неговите страсти съвсем не характерно. Усмихнат, той бъбреше за последните новости в изкуството, за литературни и библиофилски произшествия, съобщаваше мюнхенски клюки — все по начина на оная естетично-културна епоха, която днес изглежда така дълбоко погребана. Спря се и на една забавна история, как великият ваймарски херцог и драматургът Рихард Фос били нападнати при пътуването им из Абруцките планини от истинска разбойническа банда — което сигурно било устроено предварително от самия Фос. На Адриан каза няколко умни любезности за брентановските му песни, които си бил набавил и разучил на пиано. Заяви, че заниманието с тези песни е несъмнено и почти опасно разглезване: след тях човек щял трудно да хареса нещо друго от този род. Направи още няколко много добри забележки върху разглезването — което се отнасяло преди всичко до самия взискателен художник и можело да стане опасно за него. Защото с всяко завършено произведение той си усложнявал живота и в края на краищата го правел дори невъзможен, тъй като саморазглезването от необикновеното убивало у него вкуса към всичко друго и неизбежно го водело най-сетне до изключителността, до неизпълнимото, неосъществимото. За високодаровития художник проблемът бил: как е възможно — въпреки все по-засилващото се разглезване и нарастващо отвращение — той да се удържи в рамките на осъществимото.
Така умно говореше Шпенглер — само поради специфичната си белязаност, както неговото мигане и блеене впрочем подсказваха. А след тези двамата дойдоха на чай Жанета Шойрл и Руди Швертфегер, за да видят как се е настанил Адриан.
Жанета и Швертфегер музицираха понякога заедно както пред гостите на старата мадам Шойрл, така и без слушатели при един такъв случай те се бяха уговорили да прескочат до Пфайферинг и Рудолф се беше нагърбил да предупреди Адриан по телефона. Дали и починът принадлежеше на него или изхождаше от Жанета, остана неуяснено. По това те спориха дори пред Адриан, като всеки приписваше на себе си заслугата за вниманието, което му оказваха. Жанетината забавна импулсивност говореше за нейното авторство, но тая идея еднакво добре подхождаше и на удивителната доверчивост на Руди. Той смяташе, види се, че преди две години е бил с Адриан на „ти“, докато всъщност до това обръщение се бе дошло при съвършено особен случай, на карнавала, а и тогава дори съвършено едностранно, именно от страна на Руди. И сега в простодушието си той отново го възприе, за да го изостави — впрочем без ни най-малко да се обижда — едва след като Адриан и при втория, и при третия опит отказа да му отговори с подобна интимност. Нескритото веселие на Шойрл при това поражение на неговата ласкавост никак не го засегна. Никаква сянка от объркване не се мярна в сините му очи, които с такава настойчива наивност се впиваха в очите на този, който казваше нещо умно, учено или интелигентно. И днес още си мисля за Швертфегер и се запитвам до каква степен разбираше той всъщност Адриановата самотност, а заедно с това и нуждите, прелъстимостта на подобна самотност, и до каква степен, значи, съзнателно се домогваше да изпита върху нея своите способности да спечели, или, грубо казано, да увещае събеседника си. Без съмнение той беше роден да печели симпатии, да покорява, но аз се боя, че ще бъда несправедлив към него, ако го гледам само от тая страна. Защото той беше също тъй и прекрасен момък, и добър артист, и това, че Адриан и той по-късно действително преминаха на „ти“ и се обръщаха един към друг на име, аз не бих желал да смятам като жалък успех на Швертфегеровата страст да печели хората, а по-скоро като свидетелство, че той беше честно почувствувал цената на този изключителен човек, беше му действително предан и черпеше от тази преданост поразителната си несмутимост, която в края на краищата удържа и победа — наистина фатална победа — над студа на меланхолията. Но по стар, порочен навик аз пак избързвам напред.