С голяма шапка, от периферията на която беше изопнат към връхчето на носа тънък воал, Жанета Шойрл свиреше Моцарт на клавикорда в Швайгещиловата гостна, а Руди Швертфегер свиреше с уста заедно с нея с просто до смешност възхитително майсторство: аз го чувах и по-късно да свири така у Роде, у Шлагинхауфенови. Разказваха, че още като съвсем малко момче, преди да се залови да учи цигулка, той започнал да се усъвършенствува в тази техника и където и да се намирал, почти непрестанно се упражнявал в чистото изсвирване с уста на дочутите музикални пиеси, а след това продължил, и по-нататък да развива придобитото си умение. Беше блестящо — истинско кабаретно изкуство, импониращо едва ли не повече и от неговото свирене на цигулка, за това изкуство той по природа, изглежда, беше особено щастливо надарен. Кантилената бе извънредно приятна, чуваше се по-скоро цигулка, отколкото флейта, фразировката беше майсторска и кратките ноти както в стакатото, така и в легатото се лееха без или почти без грешка със забавна точност. С една дума, беше превъзходно и обединяването на хлапашкия елемент, присъщ така или иначе на тази техника, с художествената сериозност будеше особена веселост. Слушателите със смях неволно заръкопляскаха и Швертфегер също се засмя момчешки, като оправи с рамене дрехата си и сви ъгъла на устата в своята кратка гримаса.
Това бяха първите Адрианови гости в Пфайферинг. Скоро започнах и аз да го посещавам и да се разхождам заедно с него около Рибарника и до Рида. Само една зима след неговото завръщане от Италия бях преживял далече от него в 1913 година по Великден аз вече получих назначение във фрайзингската гимназия, за което католическото вероизповедание на моето семейство ми много помогна. Напуснах Кайзерсашерн и се преселих със семейството си на брега на Изар във Фрайзинг, в това почтено четиристотингодишно епископско седалище, където в удобна връзка със столицата, а също и с моя приятел, прекарах с изключение на няколкото военни месеца останалия свой живот и потресен, изпълнен с любов и жалост — бях свидетел на трагедията на неговия.
XXVII
С преписването на партитурата на „Loves Labours Lost“ фаготистът Грипенкерл свърши добра работа. Едва ли не първите думи на Адриан, когато отново се срещнахме, се отнасяха до почти пълната безпогрешност на преписа и до голямата му радост от това. Той ми показа и едно писмо, което преписвачът му изпратил по време на мъчителната си работа в него Грипенкерл изразяваше по твърде интелигентен начин донякъде загрижения си възторг от предмета на своите усилия. Просто не било възможно да му изкаже, пишеше той на автора, в какво напрежение го държало това произведение със смелостта и новостта на идеите си. Не можел да се нарадва на фината детайлираност на фактурата, на ритмичната подвижност на инструментационната техника, благодарение на която преплитането на гласовете, често пъти твърде комплицирано, навсякъде запазвало съвършената си яснота, но преди всичко — извънредно го възхищавала композиторската фантазия, проявявана в промените, на които се подхвърляла при многократните вариации всяка една тема: използуването например на хубавата и все пак полукомична музика, свързана с образа на Розалина или по-скоро с безнадеждните чувства на Бирон към нея в средата на онова бурре от три части, на онова тъй духовито възобновяване на тази старофренска танцова форма в последното действие — подобно използуване било според него нещо крайно умело и остроумно. Това бурре, добавяше той, било извънредно характерно за несериозно архаичния елемент на обществена обвързаност, който така очарователно, но не по-малко и предизвикателно контрастирал с „модерните“ свободни и свръхсвободни части на произведението, бунтарски отхвърлящи всяка тонална обвързаност той обаче се опасявал, че тези места в партитурата, въпреки всичката им необичайност и еретична опозиционност, ще се окажат много по-достъпни за възприемане, отколкото благочестивите и строгите. Тук често се стигало до някаква скована, повече мисловна, отколкото художествена спекулативност в ноти, до някаква едва ли оказваща музикално въздействие звукова мозайка, предназначена, както изглеждало, повече за четене, отколкото за слушане и пр. Ние се засмяхме.