Но и в друг смисъл не разбирах тогава скритите лични и духовни причини за написването на това произведение, композирано по една ода от Клопщок. Трябваше да го свързвам с разговорите, които водех по онова време с него или по-право, които той водеше с мене, като ми разказваше извънредно оживено, извънредно увлечено за занимания и изследвания, напълно чужди на моите интереси и научна насоченост това бяха все възбудителни новости, с които бе обогатил познанията си за природата и космоса. С тях той ми напомняше много баща си и неговата мечтателна мания да прониква в „тайните на стихиите“.
Всъщност за композитора на „Пролетен празник“ съвсем не прилягаше мисълта на поета, че нямал намерение „да се хвърля в океана на вселените“, а искал да витае благоговейно само над „капката от кофата“, над земята. Напротив, Адриан се хвърли тъкмо в оная неизмеримост, която астрофизиката се опитва да измери, за да стигне при това до числа, величини и измерения, които, загубени в теоретичното и абстрактното, в съвършено немислимото, да не кажа — безсмисленото, не говорят вече нищо на човешкия дух. Впрочем не би трябвало да забравям, че някакво начало бе сложено все пак с витаене около „капката“, която напълно заслужава това си наименование, защото се състои предимно от вода, от водите на моретата и океаните, а и тя при пораждането на цялото е „също тъй дело на всемогъщия“, — не би трябвало да забравям, казвам, че началото беше сложено със събиране на сведения за тая „капка“ и за нейните неизследвани потайности, защото тъкмо чудесата на морските глъбини, безумията на живота там долу, където слънчев лъч не прониква, бяха първото нещо, за което Адриан ми разказа — и то по много особен, странен начин, който ме забавляваше и объркваше същевременно — а именно като че ли бе лично присъствувал и видял всичко със собствените си очи.
Разбира се, за тези неща той само четеше, беше се снабдил с книги по тази материя и подхранваше с тях фантазията си, но дали защото беше толкова погълнат от това четиво и така ясно си бе представил тези картини или поради някакъв каприз, той си даваше вид, като че ли сам се бе спускал в океана, и то в областта на Бермудските острови, на няколко морски мили източно от остров Свети Георги, където някакъв си негов спътник, някакъв американски учен на име Кейпъркейлзи, с когото щели да постигат нов рекорд на дълбочина, му показвал фантастичната природа на дълбините.
Припомням си този разговор много живо. Аз му се наслаждавах при едно мое посещение в края на седмицата в Пфайферинг след скроената вечеря, която Клементина Швайгещил ни беше поднесла в голямата стая с клавикорда. Строго облечената девойка ни беше донесла любезно след това на всеки от нас по една пръстена половинлитрова чаша бира в игуменската стая, където се бяхме настанили и вече запалили пурите „Цехбауер“, леки и приятни. Беше около часа, в който Зузо, иначе казано, Кашперл, беше пуснат от веригата и обикаляше свободно из двора.
И тогава Адриан се впусна сякаш на шега да ми разправя най-нагледно как той и мистър Кейпъркейлзи се качили в една батисфера с вътрешен диаметър само метър и двадесет сантиметра, обзаведена приблизително като стратосферен балон, и как с крана на парахода, който ги придружавал, били спуснати в невероятно дълбокия на това място океан. Било извънредно вълнуващо — поне за него, не обаче и за неговия ментор и чичероне, когото бил замолил за това преживяване и който приемал нещата по-хладнокръвно, тъй като това не било първото му спускане в дълбините. Тяхното положение в тясната вътрешност на тежкото два тона кухо кълбо не могло по никой начин да се нарече удобно, но неудобствата се компенсирали от съзнанието за абсолютната сигурност на това обиталище: построено така, че да не пропуска вода, то могло да издържи огромно налягане, разполагало с обилен запас от кислород, с телефон, високоволтов прожектор и кварцови прозорци, за да може да се вижда на всички страни. Под водата прекарали всичко на всичко малко повече от три часа, но тези часове преминали неусетно благодарение на открилите им се гледки в един свят, чиято безмълвна, невероятна странност се оправдавала и донякъде обяснявала с присъщата му липса на всякаква връзка с нашия.
Все пак моментът бил доста необикновен и карал сърцето да тръпне, когато един ден в девет часа сутринта двестакилограмовата бронирана врата се затворила зад тях и те, подхванати от крана, бавно се потопили във водната стихия. Отначало ги обгърнала кристално прозрачна, осветена от слънчевите лъчи вода. Но светлината отгоре прониква във вътрешността на нашата „капка от кофата“ само до някакви си 57 метра след това всичко престава или по-право, започва някакъв нов, сам за себе си, вече не роден свят, в който Адриан и неговият водач били уж проникнали на почти четиринадесет пъти по-голяма дълбочина — кръгло 800 метра дълбоко, и прекарали там половин час, като едва ли не всеки миг си давали сметка за факта, че върху тяхното убежище се упражнявало сега налягане от 500 000 тона.