По пътя натам водата започнала постепенно да сивее, да добива цвета на тъмнината — все още примесена с незагубилата кураж светлина. Светлината не можела така лесно да се откаже от всякакъв опит да проникне и по-надълбоко, защото естеството й, нейната воля е да осветлява и тя вършела това до последна възможност, при което следният стадий на умора и изоставане се оказал дори по-богато оцветен от предишния: през кварцовите прозорци на батисферата пътниците гледали сега в някаква трудна за описване синя чернота, която би могла да се сравни най-вече с тъмнеещия хоризонт при чисто небе по време на фьон. А след това, и то дълго преди дълбокомерът да покаже 750,765 метра, наоколо се възцарила най-пълната чернота, никога недокосваният дори и от най-слабия слънчев лъч мрак, вечният мрак на междузвездното пространство, вечно безмълвната девствена нощ, която обаче отстъпила сега на някаква насилствена, донесена от горния свят изкуствена светлина от некосмичен произход.
Адриан ми заговори сега за познавателния трепет, който го обхванал при гледката на никога невиждания, на недостъпния за виждане, на неизложения изобщо на виждане свят. Свързаното с това чувство на недискретност, на греховност дори, не могло напълно да се уталожи и заличи от патоса на науката, на която е позволено всъщност да прониква толкова надълбоко, колкото е възможно за нейната изобретателност. Било съвършено ясно, че невероятните, отчасти страшни, отчасти смешни ексцентричности, които природата и животът си тук позволявали, че формите и образите, които едва ли имали нещо общо с тия от повърхността на земята и принадлежели сякаш на някаква друга планета — били продукт на скритност, на стремеж за укриване във вечния мрак. Пристигането на човешки летателен кораб на Марс или, по-добре казано, на вечно отвърнатата от слънцето страна на Меркурий не би предизвикало по-голяма сензация сред възможните обитатели на това „близко“ небесно тяло, отколкото появата на Кейпъркейлзиева батисфера тук в дълбочините. Общото любопитство, с което чудатите създания на бездната се стълпили около леговището на гостите, било неописуемо, неописуеми били и ужасните гримаси на органическия живот, хищните муцуни, безсрамните челюсти, телескопичните очи, плоските риби-аргонавти, сребристите „секири“ с опулени нагоре очи, двуметровите чудовища с гребеноподобни и перкоподобни израстъци, които хаотично се стрелкали край прозорците на батисферата. Дори безводно полюшващите се по течението пихтиести чудовища с пипала, огромните медузи, полипи и скифомедузи, били сякаш обзети от трепетно конвулсивна възбуда.
Впрочем много възможно било всички тия „туземци“ на глъбините да са сметнали този слязъл при тях светещ гост за някаква своя огромна разновидност, защото повечето от тях можели да правят същото, което правел и той, а именно да излъчват своя собствена светлина. Достатъчно било пришълците да угасят своя прожектор, разказваше Адриан, за да се разкрие пред тях зрелище от съвсем странен вид. Мрачните недра на океана надалече се осветлявали от кръжащи и стрелкащи се блуждаещи светлини, от собствената светлина на рибите, каквато твърде голям брой от тях притежавали при това някои фосфоресцирали с цялото си тяло, други били снабдени поне с един светещ орган, с нещо като електрическо фенерче, с което те по всяка вероятност не само осветявали своя път във вечната нощ, но и примамвали плячката си или си давали любовни сигнали. Някои от по-големите изпускали пред себе си толкова силна бяла светлина, че наблюдателите оставали заслепени. Тръбоподобните, издадени напред очи на някои от тях били пригодени навярно да съглеждат от възможно най-голяма далечина и най-слабата светлинка, за да избягват опасностите или откриват храната си.
Разказвачът съжаляваше, че не могло и да се мисли за улавяне на някои от тези призрачни създания на глъбините или поне на някои от най-неизвестните видове, за да бъдат изнесени горе на повърхността. За това било необходимо преди всичко някакво приспособление, осигуряващо и при издигането им чудовищното налягане, на което са те свикнали и са се нагодили, същото впрочем — страшно било просто да се помисли, — което тежало и върху стените на самата батисфера. Подводните жители го уравновесявали със също толкова високо вътрешно напрежение на тъканите и телесните кухини, така че при намалено налягане те неизбежно щели да се пръснат. С някои за жалост това се й случило при срещата им със спускащата се отгоре батисфера така например лекото й сблъскване с едно наблюдавано особено едро, с телесен цвят и почти благородно оформено подводно същество било достатъчно, за да се пръсне то на безброй парчета.