Ето какви работи ми разказваше Адриан, докато пушеше пурата си, разказваше ги, както споменах вече, като че ли сам беше взел участие в това спускане под водата и всички тия чудеса са му били показани; леко усмихнат, той така настойчиво се придържаше към тази шеговита форма на разказа, че аз, макар да го слушах със смях и почуда, не можех да не го поглеждам и малко смаяно. Неговата закачлива усмивка беше отчасти като че ли израз и на удоволствието, с което той предизвикваше чувствуваната навярно от него известна съпротива от моя страна спрямо съобщенията му, защото той добре знаеше моето стигащо до антипатия безразличие към куриозите и тайните на естеството, на „природата“ изобщо, както и привързаността ми към науките от езиково-хуманитарната област. Изглежда, това знание играеше тази вечер немалка роля, то именно го подбуждаше да ме отрупва все повече със своите информации или — впечатления, както у него излизаше, от областите на чудовищно-извънчовешкото и като увличаше и мене след себе си, все пак „да се хвърли в океана на вселените“.
Преходът към това му беше улеснен от дотогавашните описания. Гротескно странният живот в морските глъбини, който сякаш не беше вече от нашата планета, се оказа едната изходна точка. Друга такава беше Клопщоковият израз „капка от кофата“, който в своето възхитително смирение бе повече от оправдан с оглед на странично-маловажното и поради нищожността на обекта — погледнато по-широко — почти незабележимо положение не само на самата Земя, но и на цялата наша планетна система, тоест на Слънцето с неговите седем спътника вътре във вихъра на Млечния път, към който те принадлежат, към „нашия“ Млечен път — за милионите други да не говорим. Определението „нашият“ придава на огромността, към която то се отнася, известна интимност, то разширява почти по забавен начин понятието за родното до умопомрачителна необхватност, скромни, но сигурно подслонени граждани на която ние сме в правото да се чувствуваме. В тази наша „закътаност“, една дълбоко вътрешна закътаност, се проявява, изглежда, склонността на природата към сферичност — и това беше третата точка, от която Адриан изхождаше при космическите си разсъждения: до тях той стигаше отчасти поради необикновените впечатления от престоя си в едно кухо кълбо, именно в Кейпъркейлзиевата батисфера, в която според думите му и той бил прекарал няколко часа. И според това, което знаел, ние всички сме живеели открай време в едно кухо кълбо, защото с галактичното пространство, в което някъде встрани ни е отредено микроскопично местенце, работите стоели така:
То имало приблизително формата на плосък джобен часовник, сиреч било кръгло и доста сплескано — един не неизмерим, но, разбира се, огромен вихров диск от множество концентрирани звезди, съзвездия, звездни скупчвания, двойни звезди, които описвали елиптични орбити една около друга, от мъглявини, светли мъглявини, пръстеновидни мъглявини, мъгляви звезди и тъй нататък. Този диск обаче бил подобен само на плоския кръг, който се получавал, когато се разреже през средата един портокал, защото той бил заобиколен с обвивка от мъглявини с други звезди, която пак не била неизмерима, но в още по-голяма степен огромна, и в нейните пространства, предимно празни пространства, наличните обекти били така разпределени, че цялата структура образувала кълбо. Дълбоко във вътрешността на това невъобразимо обширно празно кълбо, сред един уплътнен, гъмжащ от светове диск, се намирала съвършено второстепенната, трудно различима и едва ли заслужаваща упоменаване неподвижна звезда, около която заедно с по-големи и по-малки събратя се въртят Земята и нейната мъничка Луна. „Слънцето“, тъй малко оправдаващо определителния си член, една топка от нажежени до 6000 градуса към повърхността й газове, с диаметър само от някакви си един и половина милиона километра, било на такова разстояние от центъра на галактичното пространство, на колкото възлизала неговата дебелина, именно на 30 000 светлинни години.
Моето общо образование ми позволяваше да свържа думите „светлинна година“ с някакво приблизително понятие. То беше, разбира се, пространствено понятие и означаваше разстоянието, което светлината изминава за една цяла земна година с присъщата на нея скорост — за тая скорост аз имах смътна представа, но Адриан знаеше точната цифра — 297 600 километра в секунда. Така че една светлинна година се равняваше кръгло на 9,5 билиона километра, а ексцентрицитетът на нашата Слънчева система бил следователно тридесет хиляди пъти по-голям, докато целият диаметър на галактичното кухо кълбо възлизал на 200 000 светлинни години.