Не, това пространство не беше неизмеримо, но то се измерваше по такъв начин. Какво можеше да се каже за такава агресия срещу човешкия разум? Признавам, по природа аз съм такъв, че за мен не остава нищо друго, освен да свия отрицателно, а донякъде и презрително рамене пред тая невъобразима свръхимпозантност. Възхищение пред величествеността, възторг и дори потресение от нея — това е несъмнено душевна наслада, но тя е възможна само докато оставаме в кръга на понятно земните и човешки съотношения. Пирамидите са величествени, Мон Блан и вътрешността на катедралата „Свети Петър“ са величествени, ако човек изобщо не смята да запази този епитет по-добре за моралните и духовните ценности, за величието на сърцето и духа. Сведенията за строежа на космоса не са нищо друго, освен зашеметителна бомбардировка на интелекта ни с числа, снабдени с кометни опашки от две дузини нули, които само дават вид, че казват нещо на човешкото чувство за мярка, че изясняват нещо на човешкия разум. В цялата тая чудовищност няма нищо, което човек като мене би могъл да приеме за добро, за красиво, за величествено, и аз съвсем не мога да разбера готовността у някои натури да викат „осанна“, когато стане дума за така наречените „дела божии“, щом под това се разбира физическият строеж на света. Може ли изобщо да се приеме за дело на бога някакво устройство, за което с еднакво основание може да се каже както „осанна“, така и „е, та какво“? На мене ми се струва, че второто е по-правилният отговор от първото на двете дузини нули зад единицата или дори зад седмицата, което всъщност не значи вече нищо, и аз не виждам никакво основание да падам молитвено на колене в праха пред квинквилиона.
За отбелязване е също, че патетично настроеният поет Клопщок се бе ограничил да изрази и възбуди възторжено благоговение само пред земното, пред „капката от кофата“, и беше оставил настрана квинквилионите. Композиторът на музиката за неговия химн, моят приятел Адриан, се разпростря, както казах, и върху тях, но аз ще съм неправ, ако оставя впечатлението, че той вършеше това с някакво вълнение или патос. В начина, по който той разглеждаше тия лудешки неща, се чувствуваше студенина, небрежност, известна насмешка над моята нескривана антипатия, а също и някаква осведоменост на посветен в тия неща или по-право — все тази фикция, че е добил своите познания неслучайно, не от четене, а по пътя на преподаването, на поучаването, демонстрирането, на личното впечатление, подпомогнат например от споменатия вече негов ментор професор Кейпъркейлзи, който — така поне излизаше — го беше водил не само из вечната нощ на морските глъбини, но и сред междузвездните пространства… Той си даваше едва ли не вид да е научил от него, и то повече или по-малко при непосредствено наблюдение, че физическата вселена — думата, взета в най-широкото й, обхващащо и най-далечните пространства значение — не можела да се нарече нито крайна, нито безкрайна, защото и двата израза означавали все пак нещо статично, докато в действителност космосът бил напълно от динамично естество и той, поне от отдавна, по-точно — от 1900 милиона години, се намирал в състояние на бурно разширение, тоест на взрив. За това убедително свидетелствувало изместването на червената компонента в светлината, която стига до нас от многобройните галактики, разстоянието до които ни е известно. Изменението в цвета на тази светлина към Червения край на спектъра било толкова по-силно, колкото по-далеч от нас били тези мъглявини. Те без съмнение стремително се отдалечавали от нас и при най-далечните, отстоящи на около 150 милиона светлинни години комплекси скоростта, с която те бягали от нас, била равна на скоростта, развивана от алфа-частиците на радиоактивните вещества, възлизаща на 25 000 километра в секунда — скорост, в сравнение с която парчетата на експлодиралата граната се разлитат с охлювна бързина. Но щом всички галактики отбягвали една от друга с такава невероятна бързина, думата „взрив“ тъкмо отговаряла или по-скоро далеч не отговаряла на състоянието, в което се намирала вселената, и на характера на нейната разширеност. Някога тя е била може би статична и е възлизала просто на един милиард светлинни години в диаметър. Според днешното състояние на науката би могло да се говори за разширяване, но не и за някаква установена „крайна“ или „безкрайна“ ширина. Във всеки случай единственото, което Кейпъркейлзи можел да потвърди с някаква сигурност пред слушателя си, било, че сборът на всички изобщо съществуващи галактични образувания бил от порядъка на стотина милиарда, от които само някакъв си жалък милион можел да се види с днешните наши телескопи