— Цвете на злото — повторих аз, като кимнах.
— Цъфтящо най-вече в злина — добави той.
Така ме дразнеше Адриан не само с моя благонамерен светоглед, но и с чудатата си прищявка непрекъснато да се представя през време на целия този разговор, че е особено, лично, пряко запознат с положението на нещата по небето и на земята. Тогава още не знаех, но думите му трябваше да ми подскажат, че докато е говорел всичко това, той е имал в ума си вече едно ново произведение, именно космичната музика, която по онова време след работата му над новите песни особено го занимаваше. Това беше удивителната симфония в една част, една фантазия за оркестър, над която той работи през последните месеци на 1913 и първите на 1914 година. Работата беше озаглавена „Чудесата на вселената“ — противно на това, което желаех и препоръчвах. Защото аз се плашех от фриволността на това заглавие и съветвах да се приеме наименованието „Symphonia cosmologica“. Но Адриан настоя усмихнат на другото привидно патетично-иронично название, което действително по-добре подготвяше прозорливия слушател за комичността и гротескността, макар и понякога строго тържествена, математично церемонна по характер гротескност, при тия обрисовки на чудовищното. С духа на „Пролетния празник“, който все пак беше в известен смисъл също една подготовка за „Чудесата на вселената“, с други думи, с духа на смирената прослава на „капката“ тази музика нямаше нищо общо и ако известни лични белези в музикалния почерк не сочеха все същия автор, човек едва ли би повярвал, че и двете произведения са рожба на една и съща душа. Същината и есенцията на този траещ около тридесет минути оркестрален портрет на света бе подигравката — подигравка, която до немай-къде потвърждаваше изказаното от мен в разговора ни мнение, че безмерно извънчовешкото не дава никаква храна на религиозното чувство; това бе една луциферовска сардоничност, една пародийна глумлива възхвала, отнасяща се сякаш не само до страхотния механизъм на мирозданието, но и до медиума, в който се той обрисуваше и дори повтаряше — до музиката, до космоса на тоновете и тази сардоника, тази пародийност в не малка степен допринесоха изкуството на моя приятел да си навлече упрека във виртуозно насочена антихудожественост, в кощунство, в нихилистична светотатственост.
Но достатъчно по това. Следните две глави възнамерявам да посветя на някои светски случки, на които бях свидетел заедно с Адриан Леверкюн в края на 1913 и началото на 1914 година, тоест на оная граница между годините и епохите, когато се състоя и последният мюнхенски карнавал преди избухването на войната.
XXVIII
Че наемателят у Швайгещилови не се погреба напълно в своето зорко пазено от Кашперл, сиреч от Зузо, манастирско уединение, а поддържаше, макар и от време на време и доста въздържано, известно общуване с града, споменах вече. Удобна и успокоителна беше за него наистина и постоянната, известна на всички необходимост да се сбогува рано, за да може да вземе влака в единадесет часа. Аз го виждах в семейството Роде на Рамбергщрасе, с посетителите у което — Кньотерихови, доктор Краних, Цинк, Шпенглер и Швертфегер — цигуларя и свирача с уста — и аз бях вече в твърде приятелски отношения, а също и у Шлагинхауфенови, както и понякога у издателя на Шилдкнап — Радбрух, на Фюрстенщрасе, и в елегантния белетаж на фабриканта на хартия Булингер (между другото от рейнски произход), у когото ни беше въвел Рюдигер.
У Роде, както и в Шлагинхауфеновия салон с колони слушаха с удоволствие моята виола д’аморе, това беше без съмнение главният ми обществен принос, който аз, скромният и не твърде оживен в разговорите учен и педагог, можех да дам. На Рамбергщрасе най-често астматичният доктор Краних и Баптист Шпенглер бяха тия, които ме подканваха да свиря: първият от нумизматично-антикварски интерес (той охотно разговаряше с мен по своя отчетливо артикулиран и ясен начин върху историческите форми в семейството на виолите), а вторият — изобщо от симпатия към необичайното и дори ексцентричното. Но в тази къща аз трябваше да се съобразявам с нетърпеливото желание на Конрад Кньотерих да се прояви и той със сумтене на своето чело, както и със справедливото впрочем предпочитание на малката аудитория към Швертфегеровото извънредно приятно цигуларско изкуство. Толкова повече се ласкаеше затова суетността ми (съвсем не отричам това) от твърде живия интерес, проявяван към моите все пак любителски продукции от вече много по-широкия и издигнат кръг, какъвто госпожа доктор Шлагинхауфен, родена фон Плаузиг, умееше да събира около себе си и своя приказващ швабски и при това доста глух съпруг — поради което почти винаги бях принуден да се явявам на Бриенерщрасе с инструмента си, за да поднеса на събралите се някоя шакона или сарабанда от седемнадесетия век, някой „Plaisir d’Amour“ от осемнадесетия или пък соната от Ариости, приятеля на Хендел, или най-сетне някоя пиеса, написана от Хайдн за виола ди бордоне, но добре изпълнима и на виола д’аморе.