Обикновено поканата да изсвиря нещо не изхождаше само от Жанета Шойрл, но и от главния директор на кралската опера негово превъзходителство фон Ридезел, чиято благосклонност към този стар инструмент произтичаше не, разбира се, от някаква научно-антикварна наклонност, както например при Краних, а беше с чисто консервативна тенденция. Между едното и другото има, то се знае, голяма разлика. Този дворцов човек, бивш кавалерийски полковник, който заемаше тогавашния си пост единствено защото се знаеше, че свири малко на пиано (сякаш векове вече са минали от онова време, когато човек можеше да стане главен директор на операта, защото е от благороден произход и знае да свири криво-ляво на пиано!) — та този барон Ридезел виждаше във всичко старо и историческо един вид крепост срещу новаторските и революционните течения, нещо като феодална полемика против тях и в това си убеждение винаги го поддържаше, без всъщност да разбира нещо от него. Защото, както не можем да разберем новото и младото, без да сме запознати основно с традицията, такава неистинска и безплодна е любовта ни към старото, ако оставаме глухи към новото, което по историческа необходимост е произлязло от старото. Така например Ридезел високо ценеше и покровителствуваше балета, и то защото бил „грациозен“. Думата „грациозен“ беше за него един вид консервативно-полемична парола в борбата му против модерно-бунтовното. За художествените традиции на руско-френския балет, едни от представителите на които са Чайковски, Равел и Стравински, той нямаше и понятие и беше напълно чужд на идеите, изразени по-късно от споменатия накрая руски композитор във връзка с класическия балет: „Като триумф на сдържаната плановост над лутащите се чувства, на реда над случайността, като образец на аполоновски осъзнатото действие, този балет е парадигма на изкуството.“ Смътните представи на барона по този въпрос бяха свързани по-скоро с късите полички от газ, със ситненето на пръсти и „грациозно“ извитите над главата ръце — пред погледите на едно протежиращо „идеалното“, забраняващо грозното, проблематичното — дворцово общество в ложите и на обузданото гражданство в партера. Разбира се, у Шлагинхауфенови се изпълняваше много и Вагнер, тъй като чести гости тук бяха драматичното сопрано Таня Орланда, една мощна жена, и героичният тенор Харалд Кьойелунд, затлъстял вече човек с пенсне и металически глас. Но Вагнеровото творчество, без което кралската опера не би могла да съществува, беше — въпреки гръмкостта и бурността му — криво-ляво включено от господин фон Ридезел в сферата на феодално-### „грациозното“ и той се отнасяше с голямо уважение към него, толкова повече, че се бе появила още по-нова и по-крайна музика, която можеше да бъде отречена, като й се противопостави консервативно Вагнер. Така че случваше се дори негово превъзходителство сам да акомпанира певците на рояла, което ги твърде, ласкаеше, при все че пианистичното му майсторство не беше чак толкова дорасло, за да се справи с клавирното извлечение, и често застрашаваше вокалните ефекти на изпълнителите. На мене не ми беше много приятно, когато камерният певец Кьойелунд така гърмеше в салона с безкрайните и доста тъпоумни песни на ковящия меча си Зигфрид, че по-нежните украси в помещението, като вазите и кристалните предмети, започваха възбудено да трептят и звънтят. Но признавам, за мене е трудно да противостоя на затрогването, което предизвиква у мене един такъв героичен женски глас, като този на Орланда от онова време. Внушителната личност, мощният глас, изкусните драматични акценти ни създават илюзията за една царствена женска душа в дълбоко вълнение. Веднъж след изпълнението на Изолдината ария „Позната ли ти е госпожа Обич?“ до самия й възторжен възглас: „Дори тоя факел да е светлината на моя живот, аз пак бих го изгасила с усмивка“ (при което певицата маркираше сценичното действие с енергичен замах към земята), аз без малко щях да се хвърля просълзен на колене пред заглушената от възторжените ръкопляскания тържествуващо усмихната Орланда. Впрочем този път Адриан беше проявил готовност да акомпанира певицата и той също се усмихна, когато при ставането си от рояла плъзна поглед по моята покъртена до сълзи физиономия.