Приятно е след такива впечатления и сам да допринесеш нещо за художественото развличане на обществото и затова аз се затрогвах, когато ексцеленц фон Ридезел, подкрепен незабавно и от дългоногата елегантна домакиня, се обръщаше към мене на своето доста южнонемско наречие и ме поканваше все пак по офицерски отсечено да повторя андантето и менуета от Миландър (1770 г.), който им бях неотдавна изпълнил на своите седем струни. Колко слаб е човек! Аз му бях благодарен, забравях напълно отвращението си от загладената му, празна, някак си ясна от несъкрушимо безсрамие аристократична физиономия със засукани руси мустаци, пълни, избръснати бузи и святкащо под белезникавата вежда стъкълце на монокъла. За Адриан, както отлично знаех, фигурата на този рицар беше, така да се каже, отвъд всяка преценка, отвъд омразата и презрението, отвъд всякакъв присмех дори по негов адрес той не би си свил и раменете и така собствено го чувствувах и аз. Но в такива моменти, когато ме приканваше да дам активния си принос за обществото, за да можело то да се съвземе с нещо „грациозно“ от пристъпа на кариеристичната революционност, баронът, без да искам, ми ставаше симпатичен.
Но беше твърде странно, донякъде мъчително, а донякъде и комично, когато консерватизмът на фон Ридезел се сблъскваше с друг един консерватизъм, при който ударението падаше не толкова върху „нека бъде все още така“, колкото върху „нека стане отново така“, един следреволюционен, противореволюционен консерватизъм, отричащ буржоазно-либералните ценности от друга позиция, не от гледището на предишното, а от гледището на отпослешното. За такава насърчаваща, но и озадачаваща стария и несложен консерватизъм среща духът на времето предлагаше достатъчно случаи, такъв случай се бе представил и в амбициозно и колкото бе възможно по-разнородно комплектувания салон на госпожа Шлагинхауфен, а именно в лицето на частния доцент доктор Хаим Брайзахер, един във висша степен расово подчертан, интелектуално напредничав, дори безумно смел и обаятелно грозен тип, който — явно не без злорадство — играеше тук ролята на разложителен чужд елемент. Домакинята високо ценеше неговото диалектично красноречие, обагрено впрочем доста по пфалцки, а така също и парадоксалността му, която караше дамите да плясват с някакъв скандализиран възторг ръце над главите. Колкото се отнасяше до него, сигурно снобизмът го караше да харесва себе си сред тоя кръг, а също и някаква нужда да поразява елегантната ограниченост с идеи, които в литературна среда навярно не биха направили такава сензация. Аз не можех да го търпя, винаги го смятах за интелектуален интригант и бях убеден, че той и на Адриан беше противен, макар че по някакви не напълно ясни за мене причини между нас никога не се стигна до един по-пряк разговор за Брайзахер. Но неговия изострен усет за духовните течения на епохата, неговия нюх за най-новите насоки на волята й никога не съм отричал и някои неща от тази област ми се разкриха за пръв път в неговото лице и в неговите салонни разговори.
Той беше човек с всестранна ерудиция, умееше да говори върху всеки предмет, беше културфилософ, но настроен по принцип против културата, защото според твърдението му в цялата й история виждал само процес на упадък. Най-презряна в неговия речник беше думата „напредък“ той я произнасяше с някакво унищожително пренебрежение, при което ясно се чувствуваше, че гледа на консервативния си сарказъм спрямо напредъка като на истинско „разрешително“ за своето пребиваване сред това общество, като на знак за салонната си пригодност. Той проявяваше ум, и все пак не много симпатичен ум, когато иронизираше напредъка на живописта от примитивно плоското изображение към перспективното. Да се смята отказът на предперспективното изкуство от перспективната оптична измама за неспособност, безпомощност, за някакъв несръчен примитивизъм и дори съжалително да се свиват над него рамене, това било, заявяваше той, върхът на днешната глупава арогантност. Отказът, въздържането, незачитането не били някакво неумение, невежество, не били свидетелство за духовна нищета. Сякаш илюзията не е най-низкият, най-задоволяващият тълпата принцип в изкуството, сякаш не е знак на благороден вкус, когато не щем да я знаем! Да не щем да знаем за някои неща — тая способност, така близка до мъдростта и съставна дори част от нея, била днес за жалост загубена и посредственото многознайничество минавало за напредък.