Гостите в салона на родената фон Плаузиг се усещаха някак си приятно погъделичкани от тези възгледи, но според мене те бяха по-скоро с чувството, че Брайзахер не е тъкмо подходящото лице, което да ги застъпва, а съвсем не, че те не са може би подходящите хора, които да им ръкопляскат.
Горе-долу тъй стоели работите, казваше той, и с прехода на музиката от монодия към многогласие, към хармония, който с такова задоволство се смята за културен напредък, докато това си било направо придобивка на варварството.
— Тоест… пардон… Как на варварството? — изкряка господин фон Ридезел, който беше свикнал, изглежда, да вижда във варварството все пак известна, макар и леко компрометираща форма на консерватизма.
— Без съмнение, ексцеленц. Първоизточниците на многогласната музика, сиреч на пеенето в квинтови и квартови съзвучия, отстоят далеч от центъра на музикалната цивилизация, от Рим, където прекрасният глас беше въздигнат в култ те се намират в дрезгавия Север и са били, види се, своеобразна компенсация за тая дрезгавост. Те се намират в Англия и Франция, на първо място в дивата Британия, която дори първа е възприела терцата в хармонията. Така нареченото развитие, усложнеността, напредъкът са понякога, както виждате, постижение на варварството. Предоставям на вас да решите дали варварството трябва да бъде възхвалявано за това…
Беше повече от ясно, че той се подиграваше с барона и с цялото общество, като същевременно им се и докарваше със своя консерватизъм. Явно, не можеше да се почувствува добре, докато все още някой знаеше какво трябва да мисли. То се знае, че полифоничната вокална музика, това откритие на напредничавото варварство, стана вече обект на неговата консервативна закрила от момента, в който тя исторически бе преминала към хармонично-акордовия принцип и с това към инструменталната музика на последните две столетия. Ами че тая музика била вече упадък, упадък на великото и единствено истинско изкуство на контрапункта, на свещено безстрастната игра на числата, която, слава богу, си останала незасегната от проституирането с чувствата и от светотатствената динамика към този упадък бил причастен и великият Бах от Айзенах, когото Гьоте съвсем основателно нарекъл хармоник, ни повече, ни по-малко. Щом е изнамерил темперираното пиано, сиреч възможността за многозначно тълкуване и нехармонично сменяне на всеки тон, сиреч по-новата хармонична модулационна романтика, той напълно си бил заслужил суровото прозвище, което всеведущият ваймарец му дал. Хармоничен контрапункт? Ами че такова нещо нямало. То било ни рак, ни риба. Смекчаването, размекването и фалшифицирането, превръщането на старата, истинската, възприеманата като плетеница от различни гласове полифония — в акордова хармония започнало още през шестнадесетия век и хора като Палестрина, двамата Габриели и нашия славен Орландо ди Ласо взели вече участие в това не твърде похвално дело. Ами да, тези господа са изяснили понятието за вокал на полифоничното изкуство най-добре от „човешка“ гледна точка и затова ни изглеждат като най-големите майстори в този стил. Причината за това била тая, че те до голяма степен предпочитали вече чисто акордовия строй и начинът, по който разработвали полифоничния стил, бил вече много жалко размекнат от съображения за хармонично съзвучие, за съотношение между консонанса и дисонанса.
Докато всички се чудеха, смееха и пляскаха по коленете, опитах се да срещна при тия досадни приказки погледа на Адриан, но той не ме погледна. Колкото до фон Ридезел, той беше изпаднал в пълно объркване.
— Пардон — мълвеше той, — но моля ви се. Бах, Палестрина…
Тези имена притежаваха в неговите очи ореола на консервативен авторитет, а сега бяха препращани в лагера на модернистичното разложение. Той бе готов да приеме това — и същевременно беше така неприятно засегнат, че смъкна дори монокъла от окото си, от което лицето му се лиши и от последната искрица интелигентност. Не му провървя повече и когато Брайзахер се впусна в многословни културно-критични изказвания по въпросите на Стария завет, като навлезе в сферата, свързана с личния му произход, е еврейското племе или народ и неговата духовна история, и пак прояви крайно двусмислен, възмутителен и на това отгоре злобен консерватизъм. Според него упадъкът, оглупяването, изчезването на всякакво вживяване в старото и истинското се били проявили толкова рано и на такива съществено важни места, за каквито човек не би могъл и да помисли. Аз мога едно да кажа: думите му бяха изобщо невероятно ексцентрични. Такива почитани от всеки християнин библейски лица като царете Давид и Соломон, както и пророците „с техните приказки за дядо господ на небето“ — бяха за него жалки представители на една вече бледа, късна теология, която нямала и понятие от старата, истинска еврейска действителност за народния елохим Йаве и виждала само „загадки на първобитните времена“ в обредите, с които във времената на истински народностен дух са извършвали богослужението или по-право, са налагали физическото присъствие на този национален бог. Особено остър беше езикът му спрямо „премъдрия Соломон“, той беше толкова безпощаден към него, че господата подсвирваха през зъби, а дамите надаваха слисани възгласи.