— Пардон! — казваше фон Ридезел. — Аз съм, меко казано… Цар Соломон с цялото си величие… Не би ли трябвало вие…
— Не, ексцеленц, не би трябвало — отвръщаше Брайзахер. — Този човек беше един изтощен от еротични наслади естет, а в религиозно отношение същински напредничав глупак, типичен за регреса в култа на действено присъствуващия национален бог — на това олицетворение на метафизичната народна сила, — регрес към проповедта за някакъв абстрактен и общочовешки бог на небесата, с други думи, за регреса от народната религия към някаква световна религия. За доказателство на това достатъчно е да прочетем скандалната реч, която държал след завършването на първия храм, в която той запитва: „Може ли да живее бог сред човеците на земята?“ сякаш цялата и единствена задача на Израиля не беше да създаде на бога едно обиталище, един шатър и да се грижи по всякакъв начин за непрестанното му присъствие. Но Соломон не се стеснява и продължава да декламира: „Небесата не могат да те обхванат, та този ли построен от мене храм ще те побере!“ Това е бръщолевене и началото на края, именно на извратената представа за бога на псалмопевците, у които бог е вече напълно прокуден в небето, които все пеят за някакъв бог на небесата, когато Петокнижието съвсем не сочи небето като седалище на божеството. Там елохим шествува в огнен стълб пред народа, там той иска да живее сред народа, да ходи между народа и да има своята жертвена трапеза — там се избягва бледата и човечна дума „олтар“. Кой би помислил някога, че един псалмопевец ще накара бога да пита: „Нима аз ям месото на биковете и пия кръвта на козлите?“ Да се вложи такъв въпрос в устата на бога, е вече нещо нечувано, това е просто удар с безсрамната просвета в лицето на Петокнижието, където жертвата изрично се окачествява като „хляб“, сиреч като действителна храна на Йаве, на Йехова. От този въпрос, а също и от дърдоренето на премъдрия Соломон има само една крачка до Маймонид, до така наречения най-голям равин на Средновековието, а всъщност един Аристотелов асимилатор, който, без да му мигне окото, „обяснява“ — ха, ха! — жертвата като отстъпка на бога пред езическите инстинкти на народа. Чудесно, жертвата от кръв и тлъстина, която, посолена и подправена с ароматни треви, хранеше бога, създаваше тялото му и го принуждаваше да присъствува, е за псалмопевеца вече само „символ“ (още чувам неописуемо презрителния тон, с който доктор Брайзахер изрече тази дума) — коли се не вече животното, а — просто да не повярваш — благодарността и смирението. „Който коли благодарност — така се казва вече, — той ме почита.“ А на друго място: „Истинското жертвоприношение пред бога е една каеща се душа.“ С една дума, това отдавна вече не е нито народ, нито кръв, нито религиозна действителност, а някаква редичка хуманна чорбица…
Това е един образец от Брайзахеровите високо консервативни излияния. Беше колкото забавно, толкова и противно. Той не преставаше да ни уверява, че истинският ритуал, култът на реалния и в никакъв случай не абстрактно универсалния и затова не „всемогъщия“, не „вездесъщия“ народен бог е магична техника, физически небезопасна манипулация с динамичното, при която лесно можело да се стигне до нещастни, случаи, до катастрофални къси съединения вследствие на грешки и неправилни действия. Синовете на Аарон умрели, защото принесли „чужд огън“. А някой си, на име Уза, уловил безразсъдно ковчега, така наречения кивот на завета, когато имало опасност при пренасянето му да се плъзне и падне от колата, но веднага се повалил мъртъв. Това било също тъй едно трансцендентално динамично изпразване, предизвикано от небрежност — от небрежността на злоупотребяващия със свиренето на арфа цар Давид, който също не разбирал вече нищо и филистерски наредил ковчегът да се превозва с каруца, вместо да се носи на прътове, както си е предписано много основателно от Петокнижието. Работата била там, че Давид не по-малко от Соломон се бил отчуждил вече от своя първоизточник, не по-малко от него бил оглупял, да не кажем — оскотял. За динамичните опасности например от едно преброяване на населението той нямал понятие и с извършването му предизвикал тежък биологичен удар, епидемия, мор, макар че една такава реакция на метафизичните сили в народа е трябвало да се предвижда. Защото един истински народ просто не понася такива механизиращи регистрации, не понася номерираното разлагане на динамичното цяло на някакви си еднородни единици.