За Брайзахер беше добре дошла намесата на една дама, която, както тя заяви, не знаела, че преброяването на населението можело да бъде такъв грях.
— Грях? — отвърна той с преувеличено въпросителна интонация. Не, в една истинска религия на един истински народ нямало такива вяли теологични понятия като „грях“ и „възмездие“ в тяхната чисто етична причинна връзка. Можело да става дума само за причинна зависимост между грешка и злополука. Религията и етичността имали само дотолкова нещо общо помежду си, доколкото последната била упадъчно явление на първата. Моралът бил „чисто духовно“ недоразумение на ритуалността. Имало ли е някога нещо толкова лишено от бог, колкото „чисто духовното“? Само на безхарактерните световни религии било присъщо да правят от „молитвата“, sit venia verbo, някаква просия, някакво прошение за помилване, някакво „ах, боже мой“ и „господи помилуй“, „помогни“ и „подай“, и „бъди милостив“. Тъй наречената молитва…
— Пардон! — рече фон Ридезел, този път вече действително твърдо. — Което си е право, но това „за молитва каски долу“ ми е било винаги…
— Молитвата — завърши неумолимо доктор Брайзахер — е вулгаризираната и рационалистично разводнена късна форма на нещо много енергично, активно и силно: на магичното заклинание, на принуждаването на бога.
Беше ми наистина мъчно за барона. Да види своя рицарски консерватизъм бит, и то страшно умно бит с коза на атавизма, на охранителния радикализъм, който няма в себе си вече нищо рицарско, а по-скоро нещо революционно, и който изглеждаше по-разложителен от всякакъв либерализъм и все пак сякаш напук притежаваше при това похвален консервативен устрем — това сигурно го смущаваше до дън душа — вече си представях, че барона го чака безсънна нощ, ала аз отивах, изглежда, твърде далече в своето съчувствие. Между това в речите на Брайзахер съвсем не всичко беше толкова безупречно можеше много лесно да му се възрази, като му се посочи например, че спиритуалистичното подценяване на жертвоприношението не се среща едва при пророците, а може да се намери и в самото Петокнижие, именно у Мойсей, който направо обявява жертвата за нещо второстепенно и слага цялата тежест върху послушанието към бога и изпълнението на неговите заповеди. Но на един по-чувствителен човек не му се ще да противоречи не му се ще да се намесва с логически или исторически възражения в един изработен вече мисловен строй, той и в антидуховното уважава и щади духовното. Днес обаче се вижда, че нашата цивилизация е правила грешка, като е проявявала толкова великодушно такова щадене, такова зачитане, когато е срещала от противната страна само чиста безочливост и най-решителна нетърпимост.
За всички тия неща аз вече мислех, когато още в началото на тези бележки, признавайки своето юдофилство, направих уговорката, че пътя ми са кръстосвали и много досадни екземпляри от тая раса, а от перото ми предивременно се изплъзна името на частния доцент Брайзахер. Трябва ли обаче да се сърдим на еврейския дух за това, че неговата тънка възприемчивост за всичко ново, грядущо се проявява и в заплетени ситуации, при които напредничавото съвпада с реакционното? Във всеки случай новият свят на антихуманизъм, за който в своето добродушие аз нямах представа, ми се пооткри за пръв път тогава в салона на Шдагинхауфенови, и то благодарение на този именно доктор Брайзахер.
XXIX
От Мюнхенския карнавал през 1914 година, от тези разпуснати, побратимяващи, празнично оживени седмици между Богоявление и Чистата сряда с многобройните им обществени и частни увеселения, в които и аз, като млад още учител от Фрайзинг, вземах участие било сам, било в обществото на Адриан, ми е останал жив или по-право казано — тежък, фатален спомен. Та това беше последният карнавал преди започването на четиригодишната война, която в историческото ни чувство се слива сега с днешните ужаси в една епоха, последният преди започването на така наречената Първа световна война, сложила завинаги край на естетическата невинност в живота на града на Изар и на неговото дионисиевско, ако мога така да се изразя, задоволство. Това беше времето, когато и някои индивидуални съдби в нашия кръг от познати добиха пред очите ми напрегнат развой. Този развой стигна — за останалия свят, разбира се, почти незабелязано — до катастрофи, за които ще трябва тук да разкажа, защото засягат отблизо живота и съдбата отчасти и на моя герой Адриан Леверкюн и нещо повече — защото в едната от тях, според моето съкровено разбиране, и той беше намесен по някакъв тайнствен и гибелен начин като действуващо лице.