С това аз нямам пред вид участта на Клариса Роде, на тая горда и насмешлива, играеща си със смъртта блондинка, която по онова време беше още сред нас, още живееше при майка си и вземаше участие в карнавалните развлечения, но вече се готвеше да напусне след тях града, за да постъпи като артистка за младежки любовни роли в един провинциален театър, назначението в който й беше издействувал нейният учител, възрастният артист за героични роли при Кралския театър. Това решение щеше да се окаже твърде злополучно, но нейният театрален ментор, Зайлер по име, опитен човек, не носи за него никаква отговорност. Един ден той бе изпратил до сенаторката Роде писмо, в което обясняваше, че ученичката му била наистина извънредно интелигентна и изпълнена с ентусиазъм за сцената, но нейната природна дарба не била достатъчна, за да й осигури една успешна сценична кариера; липсвала й първоосновата за всяко драматично майсторство, именно артистичният инстинкт, това, което се нарича театрална жилка, и той по съвест бил длъжен да я посъветва да се откаже овреме от избрания път.
Но това беше довело до криза със сълзи, до страшно отчаяние от страна на Клариса, което бе упражнило своето въздействие върху сърцето на майката, и кралският артист Зайлер, снел вече с написването на писмото всяка отговорност от себе си, беше замолен да завърши обучението и да помогне с връзките си на младото момиче да дебютира някъде като начинаеща артистка.
Има вече двадесет и две години, откакто Клариса бе постигната от печалната си участ и в хронологичен ред аз ще разкажа и за това. Но тук имам пред вид участта на нежната, трогателната, хранещата такъв култ към миналото и скръбта нейна сестра Инес, а също и участта на горкия Руди Швертфегер, за която аз с ужас си припомних, когато не можах да се въздържа преди малко и предивременно заговорих за въвличането на самотния Адриан Леверкюн в тези произшествия. На такива изпреварвания читателят е вече свикнал у мене, ала нека той не ги тълкува като авторско своеволие и несмисленост. Работата е там, че аз отнапред със страх, с безпокойство, с ужас дори мисля за някои неща, които по-късно ще трябва да разкажа, работата е, че мисълта за тях отнапред ме потиска, и че аз се мъча да разпределя някак си това бреме, като споменавам за тези неща предварително с намеци, наистина само от мене разбирани, и така малко по малко „поизплювам камъчето“. С това смятам, че ще си улесня разказването им, ще ги лиша от жилото на ужаса, ще отслабя тревожността им. Казвам това, за да извиня „порочната“ си повествователна техника и за да обясня своите затруднения. Че Адриан стоеше съвършено далече от завръзката на събитията, за които става тук дума, че той почти не ги забелязваше и че само аз, обществено много по-любопитният или по-право казано, човешки може би по-състрадателният, обръщах до известна степен вниманието му върху тях — не е нужно тук да изтъквам. Работата се отнася до следното.
Както загатнах и по-рано, отношенията на двете сестри Роде — на Клариса и Инес — към тяхната майка, сенаторката, не бяха особено хармонични. И двете често даваха да се разбере, че опитомената, леко сластна полубохемска атмосфера на техния салон, както и лишеното от корен, макар и подредено с остатъците от по-раншната им патрицианско-буржоазна охолност тяхно съществувание им действува на нервите. И двете гледаха, наистина в различни посоки, да избягат от това хибридно състояние: гордата Клариса на всяка цена — в театъра, за който, както учителят й постепенно се бе уверил, й липсваше истинско призвание, а нежно-меланхолната и бояща се по природа от живота Инес, обратно — назад под стряхата, под душевната защитеност на осигурената буржоазност, пътят към която беше един почтен брак, сключен, ако може, по любов, пък ако не може — и без любов. Инес тръгна, разбира се, с живото, сантиментално одобрение на майка си по този път — и претърпя на него крушение, както и сестра й на своя. Изясни се трагично, че всъщност и за самата нея не отговаряше този идеал, а и епохата, която променяше и подкопаваше всичко, не можеше вече да позволи неговото осъществяване.