По това време с нея се сближи някой си доктор Хелмут Инститорис, специалист по естетика и история на изкуството, частен доцент във Висшето техническо училище, където, пускайки снимки из аудиторията, четеше лекции по теория на красотата и по архитектурата на Ренесанса, но имаше добри изгледи да бъде един ден поканен в университета, където да стане вече преподавател, редовен професор, член на академията и прочие, особено ако той, ерген от заможно вюрцбургско семейство, очакващ значителна част от наследството, се погрижеше да добие по-голяма тежест сред обществото, като си създаде семейно огнище и уреди гостоприемен дом. Затова именно той си търсеше жена, без да е нужно обаче да се грижи за финансовото положение на избраницата си, напротив, той беше по-скоро от ония мъже, които желаят сами да разполагат в брака с парите и да знаят, че съпругата им зависи всецяло от тях.
Това не свидетелствуваше за чувство на сила и наистина Инститорис не беше силен човек, което проличаваше и от естетическото възхищение, изпитвано от него пред всичко силно и неудържимо процъфтяващо. Той беше дългоглав блондин, по-скоро дребен, извънредно елегантен, с гладка, причесана на път, леко намазана, с брилянтин коса. Над устните му слабо надвисваха руси мустаци, а зад златните очила поглеждаха сини очи с такъв нежен, благороден израз, че беше трудно или може би, напротив — лесно да се разбере неговата почит към грубата сила, естествено, ако тя беше красива. Той принадлежеше към онзи разпространен през онова десетилетие тип, който според сполучливия израз на Баптист Шпенглер, „докато бузите му охтичаво горят, непрекъснато вика: «Колко е силен и красив животът!»“
То се знае, Инститорис не викаше, той говореше по-скоро тихо, шептящо, дори и когато възвестяваше, че Италианският ренесанс бил време, което „димяло от кръв и красота“. Той не беше и охтичав, най-многото да беше прекарал почти като всеки един през най-ранната си младост някоя съвсем лека туберкулоза. Но беше нежен и нервен, страдаше от смущения на симпатичната нервна система, на слънчевия възел, от който изхождат толкова страхове и предчувствия за ранна смърт, и затова редовно посещаваше един скъп санаториум в Меран. Навярно се надяваше — на това се надяваха и неговите лекари, — че един редовен, добре подреден брачен живот ще подобри и неговото здраве.
През зимата на 1913–1914 година той дотолкова се сближи с нашата Инес Роде, че като се съдеше по всичко, работата трябваше да свърши със сгодяване. Но годежът бе чакан все пак доста дълго — до началото на войната: плахостта и съвестността и на двете страни изискваха, изглежда, по-дълго, грижливо преценяване на въпроса, дали двамата действително бяха родени един за друг. Но при вида на младата „двойка“, било в салона на сенаторката, където Инститорис, както се следваше, беше въведен, било на обществени празненства, на които те често се уединяваха да си приказват в някой отстранен кът, вече се създаваше впечатлението, че тъкмо този въпрос се обсъжда сега непосредствено или косвено между двамата, и човеколюбивият наблюдател, който усещаше във въздуха нещо като предварително, пробно сгодяване, чувствуваше неволно желание да вземе и той в душата си участие в това обсъждане.
Че Хелмут беше спрял своя избор тъкмо на Инес, бе наистина малко чудно, за да стане накрая все пак напълно обяснимо. Жена от Ренесанса тя не беше — нямаше нито следа от нещо подобно в нейната душевна крехкост, в нейния прибулен поглед, изпълнен с благородна печал, в нейната косо склонена напред шийка и изострена за лека, несигурна закачливост уста. Но със своя естетически идеал този жених съвсем не би могъл да живее, неговото мъжко превъзходство щеше да остане в такъв случай напълно в сянка — достатъчно беше да си го представи човек редом с такава колоритна, цялостна натура като Орланда, за да се убеди със смях в това. Но Инес също не беше без женствен чар, че един търсещ съпруга мъж се бе влюбил в нейната тежка коса, нейните малки, образуващи ямички ръце, нейната достойна, уважаваща себе си младост, беше твърде естествено. В нея той можеше да намери това, което търсеше. Нейното положение го привличаше: беше от патрицианско произхождение, което тя подчертаваше, но поради сегашните обстоятелства, поради изкоренеността и донякъде декласираността й то беше вече леко принизено, така че не застрашаваше неговото надмощие напротив, той можеше да има чувството, че я издига, че я реабилитира, като я вземаше за своя жена. Майката — полуразорена вдовица, все още жадна за удоволствия, сестрата постъпва в театъра, обкръжението — повече или по-малко циганско — това бяха обстоятелства, по отношение на които, в интерес на неговото собствено достойнство, той нямаше нищо против, още повече, че с тази си връзка съвсем не уронваше пред обществото достойнството си, тя не застрашаваше кариерата му и той можеше да бъде сигурен, че Инес, коректно и великодушно снабдена за чеиз от майка си с бельо, а може би и със сребро, ще бъде безупречно представителна домакиня в дома му.