Така се представяха на мене нещата, гледани от страната на доктор Инститорис. Но достатъчно беше да погледна на него с очите на девойката, и работата добиваше вече не толкова хармоничен изглед. Колкото и да напрягах цялата си фантазия, аз никак не можех да открия нещо привлекателно за другия пол в този дребнав, загрижен за себе си, наистина изтънчен и отлично образован, но физически съвършено лишен от привлекателност човек (между другото, при ходене той ситнеше) — а чувствувах, че Инес, при цялата затворена в себе си строгост на моминството си, все пак имаше нужда от такова привличане. Към това трябваше да се прибави и противоположността на философските схващания, на теоретичната насоченост в живота на двамата — която бихме могли да наречем диаметрална и просто образцова. Това беше, казано с две думи, противоположност между естетиката, от една страна, и морала, от друга, която до голяма степен господствуваше в културната диалектика през оная епоха и донякъде се олицетворяваше от тези двама млади хора: противоречие между книжното прославяне на „живота“ в неговата блестяща самоувереност и песимистичното възвеличаване на страданието с неговата дълбочина и мъдрост. Би могло да се каже, че в своя творчески първоизвор тази противоположност е била изобщо слята в личността и едва с времето се е разпаднала на изключващите се крайности. Доктор Инститорис беше — би трябвало да добавим: о господи! — от душа и сърце човек на Ренесанса, а Инес Роде бе съвсем подчертано дете на песимистичния морализъм. Към един свят, който „димеше от кръв и красота“, тя не хранеше абсолютно никакви симпатии, а колкото се отнасяше до „живота“, девойката търсеше да се защити тъкмо от него в един строго буржоазен, почтен и материално добре осигурен брак, в който да е по възможност предпазена от сътресения. Беше повече от иронично, че тъкмо този човек — или човечец, — който желаеше, както изглежда, да й предложи това прибежище, бе толкова много побъркан по красивите злодеяния и италианските отровителства.
Не вярвам, когато бяха сами, двамата да се впускаха в спорове по техния светоглед. Тогава те говореха за по-всекидневни неща и просто проверяваха как ли ще бъде, ако двамата се сгодят. Философията беше по-скоро предмет на по-издигната светска беседа и аз си спомням наистина доста случаи, когато сред по-голям кръг мненията им се сблъскваха в хода на общия разговор, при чаша вино около масата за почивка в някоя странична ложа на балната зала: например, когато Инститорис твърдеше, че само хора със силни, брутални инстинкти могат да създадат велики творби, а Инес протестираше против това, като изтъкваше, че много пъти великото в изкуството е изхождало от дълбоко християнски, сломени от угризенията на съвестта, изтънчени от страданията и мрачно настроени по отношение на живота натури. На мен тия антитези ми се струваха празни и ефимерни, те съвсем не отговаряха на действителността, именно на тъй рядко постиганото и, разбира се, винаги несигурно равновесие между виталната сила и немощта — в което се проявява геният. Но тук едната страна защищаваше това, което беше, именно недостатъчната виталност, а другата това, което боготвореше, тоест силата, и затова нямаше какво да им се възразява.
Спомням си, че веднъж, когато седяхме тъй заедно (Кньотерихови, Цинк и Шпенглер, Шилдкнап и неговият издател Радбрух бяха също в групата), избухна приятелски спор не между влюбената двойка, както вече можеше май тя да се нарече, а по доста комичен начин между Инститорис и Руди Швертфегер, който, костюмиран твърде мило като ловец, беше тъкмо поседнал за малко при нас. Не зная вече точно за какво ставаше дума, във всеки случай разногласието възникна от една съвсем невинна забележка на Швертфегер, която той изрече без много или дори без изобщо да мисли. Тя се отнасяше до „заслугата“, до нещо, доколкото си спомням, което било завоювано, постигнато с борба, с напрежение на волята и себепревъзмогване — и Рудолф, който от душа похвали случая и го нарече заслуга, никак не можеше да разбере, защо Инститорис тъй се опълчи против това и никак не искаше да признае заслуга в нещо, което било постигнато с пот. От гледището на красотата, каза той, не волята е похвална, а дарбата и само дарбата трябва да се смята за заслуга. Усилието било нещо просташко. Благородно и поради това заслуга е само това, което става по инстинкт, неволно и с леснина. Наистина добрият Руди не беше никакъв герой и борец и през целия си живот не бе вършил нищо, което да не му се бе удавало с леснина, както например и преди всичко неговото отлично свирене на цигулка. Но с тия думи на Инститорис той не можеше да се съгласи и макар смътно да чувствуваше, че зад тях се крият някакви „висши“, недостъпни за него съображения, не поиска да се предаде. Издал възмутено напред устни, той загледа Инститорис в лицето, като впиваше сините си очи ту в дясното, ту в лявото око на събеседника си.