— Не, че как тъй, та това е безсмислица — каза почти тихо и заглушено той, от което вече личеше, че не е съвсем сигурен в становището си. — Заслугата си е заслуга, а именно дарбата не е заслуга. Ти, докторе, все говориш за красота, но нали тъкмо това е красиво, когато някой превъзмогне себе си и направи нещо по-добро, отколкото му е дадено от природата. Какво ще кажеш ти, Инес? — обърна се той за поддръжка към девойката, показвайки за пореден път с това си запитване пълната си наивност, тъй като нямаше никаква представа, че по тези въпроси Инес и Хелмут имаха по принцип съвършено противоположни схващания.
— Ти си прав — отговори тя и лицето й се покри с нежна руменина. — Във всеки случай аз смятам, че ти си прав. Дарбата е нещо прекрасно, но в думата „заслуга“ се съдържа възхищение, за което дарбата и изобщо инстинктивното не могат да претендират.
— Видя ли! — извика тържествуващ Швертфегер.
Инститорис в отговор се изсмя:
— Е да, ти се отнесе тъкмо там, където трябваше.
Но тук имаше нещо необичайно, което, макар и бегло, не можеше да не се почувствува от всички и за което свидетелствуваше и не веднага изчезналият руменец по лицето на Инес. Това, че тя по този, както и по всеки подобен въпрос не беше съгласна със своя жених, отговаряше напълно на нейното поведение. Но че тя даде право на хлапака Рудолф, това беше вече нещо ново. Той съвсем не подозираше изобщо, че съществува нещо такова, като аморализъм, а не се дава току-тъй право на някого, който не разбира никак противоположната теза, поне не се дава, преди да му бъде тя разяснена. В присъдата на Инес, макар и логично напълно естествена, имаше все пак нещо изненадващо, за мене то бе подчертано и от изсмиването, с което незаслужената победа на Швертфегер беше посрещната от сестра й Клариса — тая горда личност с твърде къса брадичка, от вниманието на която никога не убягваше, когато превъзходството по причини, нямащи нищо общо с превъзходството, оставаше с накърнен престиж — тя положително беше на мнение, че превъзходството ни най-малко не накърняваше с това престижа си.
— Е — извика тя, — хайде хоп, Рудолф! Благодарете! Стани, момко, и се поклони! Донеси на спасителката си един сладолед и я ангажирай за следващия валс!
Така правеше тя винаги. Държеше много гордо страната на сестра си и винаги казваше „хоп!“, щом се отнасяше до нейното достойнство. „Хайде, хоп!“ — казваше тя и на Инститорис, жениха, когато той се проявяваше като неповратлив и недосетлив кавалер. Изобщо от гордост тя държеше страната на всяко превъзходство, проявяваше загриженост за него и се показваше крайно учудена, ако някой не му отдаваше веднага дължимото. „Щом той иска от тебе нещо — сякаш искаше да каже тя, — ти трябва веднага да скочиш.“ Спомням си как веднъж пак подвикна на Швертфегер „хоп!“, този път заради Адриан, който беше изказал някакво желание във връзка с един Цапфенщьосеров концерт (мисля, че се отнасяше до билет за Жанета Шойрл), а Швертфегер изтъкваше някакви пречки за изпълнението си.
— Е, Рудолф! Хоп! — извика тя. — Боже мой, какво чакате? Нима трябва да ви подмушква човек?
— Ама не, съвсем не трябва — отговори той. — Разбира се, че ще… Само че…