— Тук не може да има никакво „само че“ — сряза го отвисоко тя с полушеговито, полусериозно осъждане. Адриан и Швертфегер се засмяха, Руди направи момчешката си гримаса, мръдна рамене и обеща да уреди всичко.
Изглеждаше, че Клариса виждаше и тук в Рудолф нещо като жених, който трябваше да „скача“ и наистина по най-наивен и доверчиво несмутим начин той постоянно се стараеше да спечели разположението на Адриан. А по отношение на истинския жених, на онзи, който искаше ръката на сестра й, тя често се опитваше да изпита мнението ми — впрочем по-деликатно и по-боязливо, сякаш против желанието си, сякаш искаше и не искаше да слуша, вършеше същото и самата. Инес. Двете сестри имаха доверие в мене, тоест изглеждаше, че те ми придаваха оная цена, която ме правеше годен и ми даваше правото да преценявам другите, но за да бъде доверието наистина пълно, необходима беше и известна незамесеност, непомрачен от нищо, неутралитет. Ролята на доверено лице е едновременно и приятна, и мъчителна, защото човек я играе винаги само при условие, че самият той е без всякакво значение. И все пак колко е по̀ за предпочитане, казвал съм си често аз, да внушаваш на света доверие, отколкото да възбуждаш в него страсти! Колко е по за предпочитане да му изглеждаш добър, отколкото хубав!
„Добър човек“ в очите на Инес Роде беше, види се, този, към когото светът има чисто морално, а не естетически възбудено отношение. Оттук идеше и нейното доверие към мене. Но трябва да кажа, че аз услужвах на двете сестри не по съвсем един и същ начин и малко попригаждах своите изказвания относно кандидата за женене Инститорис в зависимост от личността на слушателката си. В разговор с Клариса аз бях несравнено по-откровен, изказвах се като психолог върху мотивите на колебливия му (впрочем не само от негова страна колеблив) избор и не се стеснявах да се поприсмея с нейно съгласие над обожаващия „бруталните инстинкти“ слабак. Друго беше, когато ме разпитваше Инес. Тогава аз вземах под внимание чувствата, които формално предполагах у нея, без собствено да ги вярвам, тоест вземах под внимание по-скоро разумните съображения, поради които тя по всички признаци щеше да се омъжи за този човек, и говорех със сдържано уважение за неговите солидни качества, за знанията му, за неговата чистота като човек и превъзходни перспективи. Да придам на думите си достатъчна топлота, без да прекаля при това, беше нелесна задача, защото еднакво отговорно ми се виждаше както да усилвам колебанията на девойката, като спомагам да й опротивее убежището, за което тя жадуваше, така и да я насърчавам да търси, въпреки тези си колебания, подслон в него, да, в някои моменти дори, поради едно особено съображение, насърчаването ми се виждаше по-отговорно, отколкото разубеждаването.
Впрочем, обикновено на нея скоро й омръзваше да слуша мнението ми за Хелмут Инститорис и тя отиваше в доверието си по-нататък, обобщаваше го, така да се каже, като пожелаваше да чуе съжденията ми и за други наши познати, например за Цинк и Шпенглер или — за да приведа още един пример — за Швертфегер. Искаше да знае какво мисля за неговото свирене, за характера му, уважавам ли го и до каква степен, какъв дял от сериозност или хумор има в това уважение. Аз й отговарях най-съвестно, стараех се да бъда колкото мога по-справедлив, тъй както говорих и на тези страници за Рудолф, и тя ме слушаше внимателно, за да допълни след това обусловените ми от приятелството похвали със собствени забележки, с които аз пък можех само да се съглася, макар че те ме донякъде поразяваха със своята проницателност: страдалческа проницателност, която, при този характер на девойката, при нейния прибулен от недоверие поглед върху живота, не би трябвало да изненадва, но, проявена върху този обект, будеше все пак недоумение.
В края на краищата не беше никак чудно, че като познаваше много по-отдавна от мене този привлекателен млад човек и се отнасяше към него както сестра си едва ли не братски, тя беше вникнала по-добре от мене в него и можеше между четири очи да се изкаже за него по-точно. Според думите й той бил човек без пороци (тя употреби не тази дума, а някаква по-слаба, но беше ясно, че искаше това да каже), бил чист човек — оттук и неговата доверчивост, защото чистотата е доверчива. (Трогателна дума в нейната уста, тъй като самата тя съвсем не беше доверчива, макар и по изключение да се доверяваше на мене.) Не пиел — освен леко подсладен чай без сметана, но него вече три пъти дневно, не пушел — освен при случай, без да е принуден за това от някакъв навик. Всички тия мъжки упойки (доколкото си спомням, тя така се изрази), разните там наркотици той си заменял с флирта, на който наистина бил отдаден от цялата си душа и за който бил просто роден — не обаче за любов и приятелство, тъй като у него те щели, поради природата му, неусетно да се превърнат във флирт. Лекомислен човек? И да, и не. Във всеки случай не в смисъл на плитка простащина. Достатъчно било да си го представел човек наред с фабриканта Булингер, например, който така страшно се надува с богатството си и обича насмешливо да си тананика: